Четиримата се качиха в стаята на Нили, за да разгледат картите и да преценят кога най-рано ще пристигне Даяна Бонд. Военновъздушната база „Едуардс“ беше от другата страна на планините Сан Габриел, в пустинята Мохаве, на около 70 мили на североизток, след Палмдейл и Ланкастър, някъде на половината разстояние до Форт Ъруин. Значи поне два часа, ако Бонд можеше да тръгне веднага. Или по-дълго, ако не можеше.
— Отивам да се разходя — заяви Ричър.
— Идвам с теб — каза О’Донъл.
Пак тръгнаха на изток по Сънсет Булевард. Беше ранен следобед и Ричър усещаше силното слънце по обръснатата си глава. Слънчевите лъчи сякаш ставаха още по-силни, след като се отразят от блестящите частици замърсен въздух.
— Трябва да си купя шапка — отбеляза Ричър.
— Трябва да си купиш по-хубава риза — предложи О’Донъл. — Вече можеш да си го позволиш.
— Мога — съгласи се Ричър.
Видяха един магазин, покрай който бяха минали по-рано на път за „Тауър Рекърдс“. Беше от популярна верига за конфекция. Витрината беше подредена с вкус, икономично и в бледи цветове, но вътре не беше скъпо. Продаваха джинси, спортни панталони, ризи и тениски. И бейзболни шапки. Шапките бяха нови, но изглеждаха, все едно са били носени и прани хиляди пъти. Ричър си избра една синя, без надпис. Никога не си купуваше дрехи с надписи. Твърде дълго беше носил униформа. За тринайсет години му беше омръзнало от табелки с имена, значки и абревиатури.
Ричър си сложи шапката и се обърна към О’Донъл.
— Как ти се струва?
— Виж се в огледалото — отвърна О’Донъл.
— Няма значение какво ще видя в огледалото. Ти си човекът, който се присмива на външния ми вид.
— Шапката е хубава — отвърна О’Донъл.
Ричър я остави на главата си и прекоси магазина до ниска масичка, на която бяха натрупани тениски. В центъра на масата имаше манекен, облечен с две тениски една върху друга — светлозелена и тъмнозелена. Долната тениска се показваше под горната. Заедно изглеждаха плътни и обемни.
— Как ти се струва? — попита пак Ричър.
— Има такава мода — отвърна О’Донъл.
— Дали трябва да са в различен размер?
— Не, не мисля.
Ричър си избра светлосиня и тъмносиня тениска — и двете с най-големия размер. Свали си шапката и занесе трите покупки на касата. Не поиска да му ги опаковат, а вместо това откъсна етикетите и съблече ризата насред магазина. Зачака гол до кръста в хладния въздух от климатика.
— Имате ли кошче? — попита.
Момичето зад щанда се наведе и извади пластмасово кошче с найлонов плик в него. Ричър хвърли старата си риза и си облече новите тениски една върху друга. Повъртя се малко в тях, докато ги нагласи, и си сложи шапката. После излезе обратно на улицата и зави на изток.
— От какво бягаш? — попита го О’Донъл.
— От нищо.
— Можеше да си запазиш старата риза.
— Това е първата крачка по наклонената плоскост — възрази Ричър. — Ако нося резервна риза, скоро ще започна да нося и резервен панталон. Тогава ще ми трябва и куфар. И преди да се усетя, вече ще имам къща, кола, пенсионна осигуровка и купища документи, които да попълвам по цял ден.
— Всички хора правят така.
— Не и аз.
— Значи наистина бягаш от нещо. От какво?
— Предполагам, от това да бъда като всички останали?
— Аз съм като всички останали хора. Имам къща, кола и пенсионна осигуровка. И попълвам документи.
— Щом ти харесва.
— Мислиш ли, че съм обикновен?
Ричър кимна:
— Да, в това отношение.
— Не всички могат да бъдат като теб.
— По-скоро някои от нас не могат да бъдат като теб.
— А ти искаш ли?
— Не става въпрос за желание. Просто не мога да го направя.
— Защо?
— Добре, значи бягам — съгласи се Ричър.
— От какво? Да не станеш като мен?
— Да не стана различен от това, което бях преди.
— Ние всички сме различни отпреди.
— Но не на всички ни харесва.
— На мен не ми харесва — каза О’Донъл. — Но се справям някак си.
Ричър кимна.
— Справяш се страхотно, Дейв. Наистина. Всъщност се тревожа за себе си. Гледам теб, Нили и Карла и се чувствам като неудачник.
— Наистина ли?
— Виж на какво приличам.
— Единственото, което ние имаме, а ти нямаш, са куфарите.
— Да, но какво имам аз, което вие нямате?
О’Донъл не отговори. Двамата завиха на север по „Вайн“ — в един обикновен следобед във втория по големина град в Америка — и видяха двама души с пистолети, които скочиха в движение от една кола.
39
Колата беше чисто нов черен седан лексус. Набра скорост и потегли веднага след като остави двамата мъже на тротоара, на трийсетина метра от Ричър и О’Донъл. Мъжете с пистолетите бяха човекът със стоката и човекът с парите от празния паркинг зад Музея на восъчните фигури. Пистолетите им бяха „Ей Ем Ти Хардболър“ — от неръждаема стомана, копие на стандартния модел „Колт Гъвърмънт 1911“ калибър .45. Ръцете, които държаха пистолетите, леко трепереха и описваха 90-градусови дъги като във филмите.
О’Донъл пъхна ръце в джобовете си.
— За нас ли идват? — попита.
— За мен — отвърна Ричър.
Хвърли поглед през рамо, за да провери какво има зад него. Не се притесняваше особено, че ще бъде улучен от лош стрелец с малокалибрен пистолет от трийсет метра разстояние. Беше едра мишена, но статистическата вероятност беше на негова страна. Пистолетите бяха за близка стрелба. В реална ситуация един опитен стрелец трябва да се намира на около пет метра от целта, за да улучи смъртоносно. Но дори ако не улучеха самия Ричър, можеха да улучат някой друг. Например някой минувач на цяла пресечка разстояние оттам или дори ниско прелитащ самолет. Странични щети. Улицата гъмжеше от потенциални мишени. Мъже, жени, деца и още някакви същества, за които Ричър не беше сигурен в коя категория попадат.
Той пак се обърна напред. Двамата не бяха напреднали особено — не повече от няколко крачки. О’Донъл не откъсваше поглед от тях.
— Трябва да ги махнем от улицата, Дейв — каза Ричър.
