— В момента отсъства от града.
— Тогава кой го замества?
— В някакъв смисъл именно мистър Суон. Правилата му се спазват строго.
— Той говореше ли с вас?
— За лични неща? Не, определено не.
— Стори ли ви се разтревожен или притеснен през седмицата, в която напусна?
— Не съм забелязала.
— Често ли говореше по телефона?
— Със сигурност. Тук всички говорим често по телефона.
— Според вас какво се е случило с него?
— Според мен? — повтори Беренсън. — Наистина не знам. Изпратих го до колата му и го уверих, че когато нещата потръгнат, веднага ще му се обадя и ще го помоля да се върне, а той отговори, че ще чака да му се обадя. Тогава го видях за последен път.
Четиримата се върнаха в колата на Диксън и се отдалечиха на заден ход от огледалното стъкло. Ричър гледаше как отражението на форда става все по-малко.
— Изгубихме си времето — каза Нили. — Нали ти казах, че трябваше да се обадим по телефона.
— Аз исках да видя къде е работил — каза Диксън.
— „Работил“ не е съвсем точно казано — обади се О’Донъл. — Тук просто са го използвали. За една година са източили всичко от главата му, а после са го изритали. Просто са искали да купят идеите му, а не да го наемат.
— И на мен така ми се струва — съгласи се Нили.
— Тук не се произвежда нищо. Сградата не е обезопасена.
— Очевидно. Значи имат и трета сграда. Някаква отдалечена фабрика, където е истинското производство.
— Защо не получихме и адреса от Ю Пи Ес?
— Може да е таен и да не получават поща на него.
— Иска ми се да разбера какво произвеждат.
— Защо? — попита Диксън.
— Просто ми е любопитно. Колкото повече знаем, толкова по-добри шансове имаме.
— Добре, провери ги — каза Ричър.
— Не познавам човек, когото да попитам.
— Аз познавам — обади се Нили. — Познавам един човек, който работи в отдела за поръчки на Пентагона.
— Обади му се — каза Ричър.
Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше за Алън Мейсън, провеждаше срещата си в хотела в Денвър, щата Колорадо. Посетителят му се беше появил точно навреме, придружен от един- единствен бодигард. Мейсън беше изтълкувал и двата факта като положителен знак. Той високо ценеше точността в бизнеса. А да седи сам срещу двама души за него беше истински лукс. Най-често се случваше хората от другата страна да са от шест до десет.
И така, добро начало, а след него — чувствителен напредък. Нямаше никакви извинения за закъснели доставки, занижено производство или други трудности. Никакви игри на нерви. Никакви опити за предоговаряне. Нито раздути цени. Сделката беше осъществена точно при договорените условия — шестстотин и петдесет бройки по сто хиляди долара всяка.
Мейсън беше отворил куфарчето си и посетителят му беше започнал дългия процес по изчисляване на общата сума на материалните активи в него. Стойността на сметките в швейцарски банки и облигациите на приносител бе безспорна. Стойността на диамантите се определяше по-субективно. Теглото в карати, разбира се, беше ясно, но цената зависеше и от шлифовката, и от бистротата. В действителност хората на Мейсън нарочно ги бяха оценили по-ниско, за да си осигурят печалба при осъществяването на сделката. Посетителят бързо се увери в това. В крайна сметка обяви, че е удовлетворен и куфарчето наистина съдържа шейсет и пет милиона долара.
В този момент куфарчето стана негово.
В замяна Мейсън получи ключ и лист хартия.
Ключът беше малък, стар и издраскан. Приличаше на копие от ключ, направено при ключар в железарски магазин. Ключът отваряше катинара, с който беше заключен един контейнер на доковете на пристанището в Лос Анджелис.
Листът хартия беше товарителница, в която беше описано съдържанието на контейнера — шестстотин и петдесет DVD плейъра.
След като посетителят на Мейсън и бодигардът му си тръгнаха, Мейсън отиде в банята и изгори паспорта си в тоалетната чиния. Половин час по-късно от хотела излезе Андрю Макбрайд и пое обратно към летището. С изненада откри, че с нетърпение очаква да чуе музиката, която звучеше успокояващо в мотрисата.
Франсис Нили се обади в Чикаго от задната седалка на колата на Диксън. Нареди на помощника си да изпрати имейл до нейния познат в Пентагона и да обясни, че тя не е в офиса, защото е заминала по работа в Калифорния и няма възможност да му се обади по специалната телефонна линия, но иска да направи запитване за продукта, който произвежда компанията „Нова ера“. Нили знаеше, че познатият й щеше да се чувства по-спокоен, ако й отговори с имейл вместо в разговор по обикновен мобилен телефон.
— Значи в офиса ти има специални телефонни линии? — попита О’Донъл.
— Естествено.
— Страхотно. А кой е този тип?
— Един тип — отвърна Нили. — Който ми дължи услуга.
— Голяма ли?
— Да.
Диксън слезе от магистрала 101 на Сънсет Булевард и зави на запад към хотела. Имаше задръстване. Разстоянието беше по-малко от три мили, но ако тичаха, щяха да стигнат по-бързо. Когато най-сетне пристигнаха, пред хотела беше паркиран форд краун виктория. Цивилна полицейска кола. Но не тази на Томас Брант. Колата беше по-нова, непокътната и в друг цвят.
Колата на Къртис Мони.
Той излезе от нея веднага щом Диксън паркира. Дойде направо при тях — нисък, набит и уморен. Спря точно пред Ричър и замълча за миг. После попита:
— Някой от твоите приятели имаше ли татуировка на гърба?
Говореше меко, тихо и съчувствено.
— Господи — промълви Ричър.
36
Мануел Ороско беше учил четири години в колеж със стипендия от армията и с идеята да стане офицер от пехотата. Малката му сестричка беше изпаднала в ирационална паника и беше решила, че брат й ще свърши в чувал, обезобразен до неузнаваемост, заради което няма да могат да идентифицират трупа. Значи така и нямаше да разбере какво е станало с него. Той й бе разказвал за опознавателните табелки, които носят всички войници. Тя бе възразила, че табелката може да се изгуби. Той й бе разказал за отпечатъците от пръсти. Тя бе възразила, че някоя бомба може да му откъсне и двете ръце. Той й бе разказал за разпознаването по зъбите. Тя бе възразила, че бомбата като нищо може да му откъсне и челюстта. По-късно
