Значи имат предостатъчно помещения. Просто са заключили кабинета му. Компютърът му още си стои на бюрото. И в чекмеджетата на бюрото може да има някакви записки.
— Искаш пак да отидем при Жената-дракон? — попита Нили.
— Мисля, че се налага.
— По-добре да се обадим, преди да отидем чак дотам.
— По-добре направо да се изтърсим.
— Бих искал да видя къде е работил Суон — обади се О’Донъл.
— И аз — каза Диксън.
Диксън седна зад волана на наетата от нея кола. Тя зави на изток по Сънсет Булевард, търсейки изход към магистрала 101. Нили й обясни накъде да кара. Беше сложен маршрут. В тежък трафик. Но самият път през Холивуд беше живописен. Диксън, изглежда, караше с удоволствие. Обичаше Лос Анджелис.
Мъжът в тъмносиния костюм и тъмносиния крайслер ги следеше през цялото време. Когато минаха покрай телевизионното студио на Канал 5, точно преди да излязат на магистралата, той извади телефона си, за да докладва на своя шеф.
— Тръгнаха на изток. И четиримата, в една кола.
— Аз съм още в Колорадо — отвърна шефът му. — Продължавай да ги следиш.
35
Диксън влезе през отворения портал на „Нова ера“ и паркира на същото място за посетители, което беше използвала Нили — с фаровете към блестящата квадратна сграда на компанията. Паркингът беше полупразен. Редките дървета бяха неподвижни в задушния въздух. На рецепцията беше същата млада жена. Със същата риза с къси ръкави и същите бавни реакции. Чу как се отварят вратите, но не вдигна поглед, докато Ричър не отпусна ръка на плота пред нея.
— С какво мога да ви помогна? — попита.
— Трябва пак да се видим с мисис Беренсън — каза Ричър. — От „Човешки ресурси“.
— Ще проверя дали е свободна — отвърна служителката. — Седнете, моля.
О’Донъл и Нили седнаха, но Ричър и Диксън останаха прави. Диксън беше твърде напрегната, за да седи повече през този ден. Ричър остана прав, защото щеше да се озове плътно до Нили, ако седнеше до нея, а ако не седнеше до нея, тя щеше да се чуди защо.
Отново изчакаха четири минути, преди токчетата на Беренсън да затракат по пода. Тя излезе от коридора, зави зад ъгъла и не се поколеба. Просто кимна на служителката в знак на благодарност, подмина я и тръгна право към тях. Усмихна се по два различни начина — веднъж на Ричър и Нили, защото ги познаваше, и веднъж на О’Донъл и Диксън, защото не ги беше виждала преди. Стисна ръцете на всички. Под грима й се виждаха същите белези, а дъхът й беше все така леден. Беренсън отвори вратата от алуминий и отстъпи встрани, така че всички да влязат пред нея в конферентната зала.
Когато в помещението имаше петима души, не достигаше един стол, така че Беренсън остана права до прозореца. Проява на вежливост, която освен това й даваше психологическо преимущество. Така гостите трябваше да вдигат очи към нея и да ги присвиват, защото светлината идваше зад гърба й.
— С какво мога да ви бъда полезна днес? — попита тя.
В гласа й се усещаше лека снизходителност. Малко раздразнение. Ударение на думата „днес“.
— Тони Суон е изчезнал — каза Ричър.
— Изчезнал?
— Тоест не можем да го открием — обясни той.
— Не разбирам.
— Какво толкова сложно има?
— Но той може да е навсякъде. Може да си е намерил нова работа извън щата. Или най-сетне да е отишъл на почивка. Някъде, където винаги е искал да отиде. Хората често постъпват така, когато се озоват в положението на мистър Суон. Нещо като утешителна награда.
— Кучето му е умряло от жажда, защото е оставено само в къщата му — обади се О’Донъл. — Не виждам нищо утешително в този факт. Суон не е заминал някъде, където е искал да отиде.
— Кучето му е умряло? Ужасно.
— И ние така мислим — каза Диксън.
— Казваше се Мейси — съобщи Нили.
— Не виждам как мога да ви помогна — каза Беренсън. — Мистър Суон си тръгна преди повече от три седмици. Не трябва ли да се обърнете към полицията?
— Те вече работят по въпроса — отвърна Ричър. — Ние също.
— Не виждам как мога да ви помогна.
— Бихме искали да погледнем бюрото му. И компютъра. Както и бележника. Може да има някакви бележки. Някаква информация, записки за планирани срещи.
— Бележки за какво?
— За това, заради което е изчезнал.
— Той не е изчезнал заради „Нова ера“.
— Най-вероятно е така. Но понякога хората вършат и лична работа в работно време. Понякога си записват и неща от живота си извън компанията.
— Не и тук.
— Защо не? През цялото време ли работите на сто процента?
— Тук няма бележки. Тук изобщо няма хартия. Нито химикалки, нито моливи. Обичайни мерки за сигурност. Работим изобщо без хартия. Така е много по-безопасно. Това е правило на компанията. Ако някой го наруши, го уволняваме незабавно. Тук всичко се прави на компютър. Имаме вътрешна мрежа с допълнително осигуряване и автоматична проверка на данните.
— Тогава можем ли да погледнем компютъра му? — попита Нили.
— Няма проблем да го
— С чукове? — учуди се Ричър.
— Това е единственият сигурен метод. Във всички останали случаи част от данните могат да бъдат възстановени.
— Значи от него не е останала никаква следа?
— Опасявам се, че не.
— Имате доста строги правила.
— Знам. Именно мистър Суон ги въведе. Още през първата си седмица. Правилата бяха първата му сериозна работа за компанията.
— Той говореше ли с някого? — попита Диксън. — Имаше ли приятели от службата? Някой, с когото да споделя, ако има проблем?
— Личен проблем? — отвърна Беренсън. — Съмнявам се. Все пак той играеше ролята на ченге на компанията. За да работи успешно, трябваше да се държи настрана от колегите си.
— А шефът му? — попита О’Донъл. — Може би са споделяли помежду си. Все пак са били от една и съща страна.
— Обещавам да го попитам — отвърна Беренсън.
— Той как се казва?
— Не мога да ви кажа.
— Много сте дискретна.
— Мистър Суон настояваше за това.
— Можем ли да се срещнем с този човек?
