— Или финансов отчет — обади се О’Донъл. — Шестстотин и петдесет бройки са били продадени по сто бона всяка. На обща стойност шейсет и пет милиона долара. Доста голяма сделка. Със сигурност е достатъчно голяма, за да убиват хора заради нея.
— Хората се убиват и за шейсет и пет цента — възрази Мони. — За това не трябват милиони долари.
Карла Диксън мълчеше. Стоеше неподвижна и съсредоточена. Ричър разбра, че е видяла нещо в числото 650, което той не беше видял. Не можеше да си представи какво. Числото не беше от най- интересните.
— Нямате ли някакви умни идеи? — попита Мони.
Никой не отговори.
— Какво намерихте в пощенската кутия на Франц? — попита той.
— Флаш памет — отвърна Ричър. — За компютър.
— Какво има на нея?
— Не знаем. Не можем да разбием паролата.
— Може ние да пробваме — предложи Мони. — Използваме услугите на една лаборатория.
— Не знам. Остава ни само един опит.
— Всъщност нямате избор. Това е материално доказателство, така че е наше.
— Ще ни кажете ли какво сте открили?
Мони кимна.
— Явно всичко ще си казваме.
— Добре — каза Ричър и кимна на Нили.
Тя пъхна ръка в чантата си и извади сребристата пластмасова плочка. Подхвърли му я, той я хвана и я подаде на Мони.
— Успех.
— Някакви джокери? — попита Мони.
— Паролата ще бъде от числа — отвърна Ричър. — Франц помнеше по-лесно числа.
— Разбрано.
— И да знаете, че не е хвърлен от самолет.
— Знаем — отвърна Мони. — Беше просто трик, за да ви заинтригуваме. Хвърлен е от хеликоптер. Знаете ли колко частни хеликоптера са регистрирани в обсег на полет с едно зареждане от мястото, където го намерихме?
— Не.
— Над девет хиляди.
— Проверихте ли офиса на Суон?
— Той е бил уволнен. Няма офис.
— Проверихте ли къщата му?
— През прозорците — отвърна Мони. — Не е претърсвана.
— А прозорецът на банята?
— Матово стъкло.
— Значи остава само един въпрос — каза Ричър. — Вие сте проверили Суон лично, а сте изпратили ченгетата от Невада да проверят Санчес и Ороско. Защо не се обадихте във Вашингтон, Ню Йорк и Илинойс за останалите от нас?
— Защото към този момент все още работех само с това, с което разполагах.
— А то е?
— Другите четирима, записани на касета. Франц, Суон, Санчес и Ороско. Заедно. Запис от охранителна видеокамера, направен вечерта, преди Франц да излезе от къщи и никога повече да не се върне.
33
Къртис Мони не чака да го молят. Отново отвори куфарчето си и извади втори найлонов джоб. В него имаше копие от черно-бял кадър от охранителна камера. Четирима мъже, които стояха рамо до рамо пред някакъв щанд. Ричър не видя нищо повече, защото Мони държеше снимката в ръката си.
— Установих самоличността им, като ги сравних със старите снимки, които намерих в кутия за обувки в шкаф в спалнята на Франц — обясни Мони.
Той подаде снимката на Нили, която седеше вдясно от него. Тя я разгледа, без да променя изражението на лицето си. После я подаде на Диксън. Диксън я гледа в продължение на десет дълги секунди, преди да примигне веднъж и да я подаде на О’Донъл. Той също я разгледа, поклати глава и я подаде на Ричър.
В левия край на кадъра беше Мануел Ороско, уловен от камерата да поглежда надясно в типичното си състояние на непрекъснато движение. До него беше Калвин Франц, с ръце в джобовете и търпеливо лице. В средата на кадъра, най-отпред, беше Тони Суон, който гледаше право пред себе си. Вдясно от него беше Хорхе Санчес — със закопчана риза, но без вратовръзка, подпъхнал пръст под яката си. Ричър познаваше тази поза. Беше я виждал хиляди пъти. Тя означаваше, че Санчес се е избръснал преди около десет часа, а сега четината под брадата му започва да се показва отново и да го дразни. Дори без да поглежда към часа, записан в долния десен ъгъл, Ричър знаеше, че снимката е направена рано вечерта.
Всички изглеждаха малко по-възрастни, отколкото ги помнеше. Косата на Ороско беше посивяла на слепоочията, а край очите му имаше бръчки. Франц май беше отслабнал малко. Раменете му вече не бяха толкова широки. Суон беше все така едър — с гръден кош като буре и малко натежал корем. Косата му беше къса и се беше отдръпнала на два-три сантиметра назад от челото му. Постоянното гримасничене бе издълбало бръчки от двете страни на устата на Санчес.
Изглеждаха по-възрастни, но и по-мъдри. Дори на снимката си личаха талантът, опитът и уменията им. Както и другарството и взаимното доверие, подновено от новата им среща. Четирима сериозни мъже. По мнението на Ричър бяха четирима от най-добрите осем в света.
Кой или какво беше успяло да ги победи?
Зад тях, в ракурс, се виждаха смътно познати пътеки между щандове в магазин.
— Къде е направена снимката? — попита Ричър.
— В аптеката в Кълвър Сити. До офиса на Франц. Човекът зад щанда си ги спомни. Суон си купил аспирин.
— Аспирин ли?
— За кучето си. Имало артрит на задните крака. Суон му давал по една четвъртинка аспирин на ден. Аптекарят каза, че това е обичайна доза за кучета. Особено за големите.
— Колко аспирин си е купил?
— Най-голямата опаковка. Деветдесет и шест таблетки, от обикновения аспирин.
— По една четвъртинка на ден това стига за една година и деветнайсет дни — обади се Диксън.
Ричър отново погледна снимката. Четирима мъже, които се държаха спокойно, без да бързат, сякаш разполагаха с безкрайно много време за обичайна покупка за домашния любимец на единия от тях, планирана да му стигне за повече от една година напред.
Кой или какво беше успяло да ги победи?
— Може ли да задържа снимката? — попита Ричър.
— Защо? — попита Мони. — Какво виждаш на нея?
— Четирима стари приятели.
Мони кимна.
— Вземи я. Това е копие.
— Какво следва сега?
— Останете тук — каза Мони, затвори куфарчето си и шумно щракна с ключалките. — Обадете ми се, ако видите някой да души наоколо. И повече не се впускайте в независими акции, става ли?
— Дойдохме само за погребението — отвърна Ричър.
— Погребението на кого?
