Ричър не отговори. Вместо това се изправи, обърна се и отново погледна снимката на Ракел Уелч. В отражението на стъклото видя Мони да става от стола си. Останалите го последваха. Когато един седнал човек се изправя, той се накланя малко напред. А когато няколко души се изправят едновременно, те за миг се приближават един към друг повече, отколкото когато са били седнали. Така че следващото им общо движение е да се отдръпнат назад, да отстъпят, да се пръснат, да разширят кръга, за да не нарушават личното пространство на останалите. Нили беше най-бърза, разбира се. Мони се обърна към изхода и се запровира между столовете. О’Донъл отстъпи в другата посока, към вътрешността на хотела. Диксън се измести успоредно с него — дребна и ловка, тя грациозно заобиколи една ниска масичка.
Но Томас Брант тръгна в противоположната посока.
Навътре.
Ричър не откъсваше очи от стъклото пред Ракел. Гледаше мътното отражение на Брант. Веднага разбра какво ще се случи. Брант се канеше да го потупа по дясното рамо с лявата си ръка. От Ричър се очакваше да се обърне въпросително и да отнесе силен удар в лицето.
Брант пристъпи по-близо. Ричър се концентрира върху златната халка между двете половини на горнището на банския на Ракел. Лявата ръка на Брант се плъзна напред, а дясната се отдръпна назад. Лявата беше с протегнати пръсти, а дясната беше свита в юмрук, голям колкото топка за софтбол. Добра техника, но далеч не съвършена.
Ричър усещаше, че краката на Брант не са разположени както трябва. Брант беше побойник, но не и боксьор. Освен това в момента действаше с петдесет процента от възможностите си.
Брант потупа Ричър по рамото.
Тъй като беше подготвен, Ричър се завъртя много по-бързо, отколкото се очакваше от него, и хвана идващия удар с дланта на лявата си ръка, протегната далеч пред лицето. Все едно улови къса топка. Удара си го биваше. Зад него имаше доста маса. Чу се страхотен плясък. Ричър усети вибрациите чак в сухожилията си.
А след това всичко беше въпрос на нечовешки самоконтрол.
Целият животински инстинкт на Ричър и мускулната му памет му заповядваха да блъсне с глава вече повредения нос на Брант. Беше очевидно. Използвай адреналина. Счупи се в кръста и с всичка сила забий чело в целта. Ричър беше овладял това движение още когато беше на пет. Години по-късно се беше превърнало в почти задължителна реакция.
Но Ричър се овладя.
Остана неподвижен, като просто стискаше свития юмрук на Брант. Погледна го в очите, бавно издиша и поклати глава.
— Вече се извиних — каза. — И сега се извинявам за втори път. Ако това не ти стига, изчакай всичко да свърши, става ли? Аз никъде няма да ходя. Можеш да вземеш двама приятели и да ми скочите тримата, когато не го очаквам. Така ще бъде честно, нали?
— Може и така да направя — каза Брант.
— Така и трябва. Но внимавай кого ще вземеш. Не взимай хора, които не могат да си позволят да прекарат половин година в болница.
— Много си як, така ли?
— От нас двамата ти си с шина на лицето.
Къртис Мони дойде при тях.
— Няма да има бой. Нито сега, нито после.
Той хвана Брант за яката и го задърпа навън. Ричър изчака и двамата да излязат, преди лицето му да се изкриви в болезнена гримаса. Той яростно разтърси ръката си и се оплака:
— По дяволите, как боли!
— Сложи й лед — предложи Нили.
— Хвани с тази ръка една студена бира — посъветва го О’Донъл.
— Престани да се лигавиш и чуй нещо за числото шестстотин и петдесет — намеси се Диксън.
34
Четиримата се качиха в стаята на Диксън и тя нареди седемте списъка на леглото.
— Значи тук имаме поредица от седем календарни месеца — започна тя. — Анализ на резултати. Нека за по-просто да ги наричаме „успехи“ и „неуспехи“. Първите три месеца са доста добри. Много успехи и малко неуспехи. Общата успеваемост е около деветдесет процента. Поточно малко над осемдесет и девет цяло и три процента, ако предпочитате.
— Давай нататък — каза О’Донъл.
— После, през четвъртия месец, всичко тръгва надолу.
— Това вече го знаем — обади се Нили.
— Значи можем да приемем първите три месеца за основа. Знаем, че са в състояние да постигат деветдесет процента успеваемост. Способни са на това. Да приемем, че са можели или е трябвало да продължат да постигат същите резултати за неопределен период от време.
— Но не са го направили — каза О’Донъл.
— Били са в състояние, но не са го направили. И какъв е резултатът?
— След четвъртия месец има повече неуспехи отпреди — каза Нили.
— Колко повече?
— Не знам.
— Но аз знам — каза Диксън. — Ако бяха продължили с обичайното си темпо през вторите четири месеца, щяха да си спестят точно шестстотин и петдесет неуспеха.
— Честно?
— Честно — каза Диксън. — Числата не лъжат. В края на третия месец се е случило нещо, което им е струвало шестстотин и петдесет бъдещи неуспехи, които са могли да бъдат избегнати.
Ричър кимна. Общо 183 дни, 2197 събития, 1314 успеха и 883 неуспеха. Но разпределението изобщо не беше равномерно. През първите три месеца имаше 897 събития, 802 успеха и 95 неуспеха. През следващите четири месеца — 1300 събития, някакви жалки 512 успеха и катастрофалните 788 неуспеха, 650 от които са могли да бъдат избегнати, ако нещо не се беше променило.
— Как ми се иска да знаехме какво е това — каза той.
— Саботаж — заключи О’Донъл. — Някой е получил пари, за да прецака работата.
— По сто бона всеки път? — обади се Нили. — Шестстотин и петдесет пъти? Доста добра поръчка.
— Не може да е саботаж — каза Ричър. — За сто бона можеш да изгориш до основи всяка фабрика, офис или цяла сграда без никакъв проблем. Сигурно можеш да изгориш цял град. Няма нужда да се плаща отделно за всеки случай.
— Тогава какво е?
— Не знам.
— Но се връзва, нали? — каза Диксън. — Между това, което е знаел Франц, и това, което е знаел Санчес, има определена математическа връзка.
Минута по-късно Ричър отиде до прозореца на Диксън и погледна навън.
— Дали можем да предположим, че Ороско е знаел същото, което е знаел Санчес? — попита той.
— Абсолютно — отвърна О’Донъл. — Както и обратното. Бяха приятели. Работеха заедно. През цялото време са общували.
— Значи ни липсва само това, което е знаел Суон. Имаме късчетата от мозайката от другите трима. Но от него няма нищо.
— Къщата му беше чиста. Там нямаше нищо.
— Значи е в кабинета му.
— Той нямаше кабинет. Нали са го уволнили?
— Да, но съвсем скоро. Значи кабинетът му още е празен. Все пак те уволняват хора, а не наемат нови.
