— Не може. Не сме го купили.
— Биеш ченгета, но не искаш да повреждаш стоката в музикален магазин?
— Различно е.
— Тогава какво ще правиш?
— Ще го купя. Можем да го слушаме в колата. В колите нали има плейъри за дискове?
— Да, от стотина години насам — отвърна Диксън.
Ричър взе диска и се нареди на опашка зад едно момиче, чието лице бе надупчено като решето от халки. Когато стигна до касата, плати в брой с тринайсет от оставащите му осемстотин долара и за пръв път през живота си се сдоби с дигитален продукт.
— Разопаковай го — каза О’Донъл.
Целофанът беше доста плътен. Ричър изчопли едното ъгълче с нокът и после го разкъса със зъби. Накрая успя да го свали, обърна диска и прокара пръст по списъка с парчетата.
— „Малко крило“ — каза.
О’Донъл сви рамене. Нили също гледаше неразбиращо.
— Не ни помага особено — каза Диксън.
— Аз знам тази песен — каза Ричър.
— Не я пей, моля те — каза Нили.
— Добре, но какво означава? — попита О’Донъл.
— Означава, че в „Нова ера“ произвеждат оръжие, което се нарича „Малко крило“.
— Очевидно. Но това не ни помага с нищо, защото не знаем какво е „Малко крило“.
— Звучи като безпилотен самолет или нещо подобно.
— Никой ли не е чувал за него? — попита Диксън.
О’Донъл поклати глава.
— И аз не съм — каза Нили.
— Значи наистина е свръхсекретно — заключи Диксън. — Никой не говори за него нито във Вашингтон, нито на Уолстрийт, нито в Пентагона.
Ричър се опита да отвори кутийката на диска, но установи, че е залепена с етикет по цялата дължина. Изчопли го с нокти и етикетът се накъса на многобройни лепкави парченца.
— Нищо чудно, че звукозаписната индустрия е в криза — отбеляза. — Никак не е лесно да използваш продуктите им.
— Какво ще правим? — попита Диксън.
— Какво пишеше в имейла?
— Нали го прочете?
— А ти?
— Какво искаш да кажеш?
— Какво пишеше в него?
— Да намеря шестото парче от втория албум на Хендрикс.
— И?
— И нищо друго.
— Не, освен това пишеше да се обадиш възможно най-скоро.
— Това е абсурдно — каза Нили. — Ако не иска да ми го каже в имейла, защо да ми казва по телефона?
— Не пише да се обадиш на
— Тогава на кого да се обадя?
— На някой друг. Той знае, че познаваш човек, който може да ти помогне.
— Кой би могъл да ми помогне? След като той не може?
— Имате ли общи познати? Може би във Вашингтон? Нали споменава името на града?
Нили отвори уста, за да каже „не“. Ричър видя как отрицанието се оформя на устните й. После тя се спря.
— Има една жена. Даяна Бонд. И двамата я познаваме. Тя е в екипа на един човек от Капитолия, който работи в Комисията по отбрана към Камарата на представителите.
— Ето на. Как се казва този човек?
Нили отговори с едно име, което всички знаеха, но не им беше приятно да чуват.
— Имаш приятелка, която работи за този негодник?
— Не ми е точно приятелка.
— Надявам се.
— Всеки има нужда от работа, Ричър. Освен теб очевидно.
— Както и да е, нейният шеф подписва чековете, така че му докладват за всичко. Знае какво е „Малко крило“. Значи и тя знае.
— Освен ако не е секретно.
— Този тип не може и името си да напише, ако някой не му диктува. Сигурен съм, че ако той знае, значи и тя знае.
— Тя няма да ми каже нищо.
— Напротив. Ще играеш твърдо. Ще й се обадиш и ще й кажеш, че навън се говори за „Малко крило“ и ако не ти разкаже всичко, което знае, ще се обадиш във вестниците и ще кажеш, че информацията е изтекла от кабинета на нейния шеф.
— Това е мръсен номер.
— Това е политика. Не вярвам да не е чувала нищо, щом работи за този тип.
— Налага ли се? Има ли връзка с нашата работа?
— Колкото повече знаем, толкова по-добре.
— Не искам да я намесвам.
— Но твоят човек от Пентагона явно иска — обади се О’Донъл.
— Просто Ричър така предполага.
— Не, не е само това. Спомни си съобщението. Пишеше, че шестото парче било „динамично блестящо“. Доста странна фраза. Можеше просто да напише, че е страхотно. Или блестящо. Или дори динамично. Но той е написал „динамично блестящо“ — две думи, които започват с „д“ и „б“. Като инициалите на Даяна Бонд.
38
Нили настоя да остане сама, докато говори с Даяна Бонд. Когато се върнаха в хотела, тя отиде в един отдалечен ъгъл на фоайето и набра множество телефонни номера един след друг. После проведе сериозен разговор. Когато свърши, бяха минали цели двайсет минути. По лицето й се четеше леко отвращение. В жестовете й — леко неудобство. Но освен това изглеждаше и приятно развълнувана.
— Трябваше ми доста време, докато я открия — съобщи. — Оказа се, че не е толкова далеч от нас. Била във военновъздушната база „Едуардс“ за няколко дни. За някаква голяма презентация.
— Значи затова твоят човек казваше да се обадиш възможно най-скоро — каза О’Донъл. — Знаел е, че ще бъде в Калифорния. Всяка дума има значение.
— Какво ти каза? — попита Ричър.
— Ще дойде тук — отвърна Нили. — Иска да се срещнем лично.
— Наистина ли? — каза Ричър. — Кога?
— Веднага щом успее да се откъсне за малко.
— Впечатляващо.
— И още как. Това „Малко крило“ явно наистина е важно.
— Неприятен ли ти беше разговорът?
Нили кимна.
— Цялата история ми е неприятна.
