Лош късмет и неприятности

— Кога?

— Преди три-четири седмици. Смятаме, че е преди Франц. Но може би никога няма да разберем със сигурност.

— Ще разберем — каза Ричър.

— Как? — попита Мони.

— Ще попитам човека, който го е направил. И той ще ми каже. Към този момент ще се моли да ми каже всичко, което го попитам.

— Забрави ли, че не трябва да предприемате нищо?

— Помечтай си — отвърна Ричър.

Мони остана да попълва документите, а Ричър, Нили, Диксън и О’Донъл взеха асансьора и излязоха обратно в топлия слънчев свят. Застанаха на паркинга, без да казват нищо и без да правят нищо. Просто стояха и трепереха от потисната ярост. Знае се, че войниците не забравят за смъртта. Те живеят с нея. Приемат я. Очакват я. Някои дори я искат. Но дълбоко в себе си жадуват да умрат честно. Аз или врагът — нека по-добрият победи. Жадуват да умрат благородно. Независимо кой ще победи, искат смъртта им да означава нещо.

Войник, умрял с вързани ръце, беше нещо недопустимо. Беше символ на безпомощност, поражение и обида. Беше върхът на безсилието.

Такава смърт не оставяше място за илюзии.

— Да тръгваме — подкани ги Диксън. — Губим време.

37

Когато се върнаха в хотела, Ричър седна и загледа снимката, която му беше дал Мони. Кадърът от охранителната камера. От аптеката. Четирима мъже, застанали пред щанда.

Мануел Ороско, вляво, оглеждайки се неспокойно надясно. Калвин Франц, с ръце в джобовете и спокойно изражение. Тони Суон, който гледа право пред себе си. Хорхе Санчес — подпъхнал пръст под яката си.

Четирима приятели.

Двама от тях със сигурност бяха мъртви.

А вероятно и четиримата бяха мъртви.

— Стават и такива гадости — обади се О’Донъл.

Ричър кимна.

— И ние ги преодоляваме.

— Наистина ли? — попита Нили. — И този път?

— Досега винаги сме успявали.

— Досега никога не се е случвало подобно нещо.

— Брат ми умря.

— Знам. Но това е по-лошо.

Ричър отново кимна.

— Да, така е.

— Все пак имах някаква надежда, че другите трима са добре.

— Всички се надявахме.

— Но не е така. Всички са мъртви.

— Така изглежда.

— Трябва да работим — каза Диксън. — Друго не ни остава.

* * *

Качиха се в стаята на Диксън, но нямаше какво толкова да работят. Бяха стигнали до задънена улица. Нямаше с какво да продължат. И това усещане се усили, когато се преместиха в стаята на Нили и установиха, че нейният човек от Пентагона й е изпратил имейл. Съжалявам, но няма начин. Информацията за „Нова ера“ е секретна. Кратко и обезсърчаващо ясно.

— Май все пак не ти дължи чак толкова голяма услуга — обади се О’Донъл.

— Напротив — възрази Нили. — По-голяма, отколкото можеш да си представиш. Това просто казва повече за „Нова ера“, отколкото за нас двамата.

Тя продължи да разглежда пощенската си кутия. И спря. Защото имаше още едно съобщение от същия човек. С друг вариант на името и различен адрес.

— Безплатна поща — отбеляза тя. — За еднократно ползване.

Тя отвори съобщението, което гласеше следното:

Франсис, радвам се да те чуя. Трябва да се видим. Вечеря и кино? И трябва да ти върна дисковете на Хендрикс. Много ти благодаря за тях. Всичките ми харесаха. Шестото парче от втория албум е динамично блестящо. Обади ми се, когато идваш във Вашингтон. Възможно най-скоро.

— Имаш дискове? — попита Ричър.

— Не — отвърна Нили. — Особено пък на Джими Хендрикс. Не го обичам.

— Ходила ли си на вечеря и на кино с този тип? — попита О’Донъл.

— Никога.

— Значи те бърка с някоя друга жена.

— Не ми се вярва — възрази Ричър.

— Това е кодирано съобщение — обясни Нили. — Отговор на моя въпрос. Безобиден отговор от официалния му адрес, последван от кодирано съобщение от неофициален адрес. Пази си авторитета както в работата, така и пред мен.

— И какъв е кодът? — попита Диксън.

— Нещо свързано с шестото парче от втория албум на Хендрикс.

— Кой беше вторият албум на Хендрикс? — попита Ричър.

— „Електрическа жена“? — предположи О’Донъл.

— Не, този е по-късен — каза Диксън. — Първият се казваше „Имаш ли опит“.

— Кой беше този с голата жена на обложката?

— „Електрическа жена“.

— Страхотна обложка.

— Отвратително. Тогава си бил осемгодишен.

— Почти на девет.

— Пак е отвратително.

— „Смела като любовта“ — сети се Ричър. — Това беше вторият албум.

— А кое е шестото парче? — попита Диксън.

— Нямам представа.

— Когато работата стане сериозна — каза О’Донъл, — сериозните пичове отиват на пазар.

Вървяха дълго на изток по „Сънсет“, докато намерят магазин на „Тауър Рекърдс“. Влязоха и се озоваха сред хладен въздух, млади хора, силна музика и щандовете за рок и поп. На буква „Х“ имаше половин метър, натъпкан с дискове на Джими Хендрикс. Четири стари албума, които и Ричър знаеше, както и много други, издадени след смъртта на Хендрикс. Имаше три диска с „Смела като любовта“. Ричър извади един и го обърна. Дискът беше опакован в целофан и баркодът на магазина беше залепен точно върху втората половина от списъка с парчетата.

Същото беше и на втория диск.

И на третия.

— Свали го — предложи О’Донъл.

— Да го открадна? — не разбра Ричър.

— Не, свали целофана.