винаги беше настоявал събраната информация непрекъснато да се пресява, да се преосмисля, да се проверява многократно, да се разглежда от различен ъгъл в светлината на наученото по-късно. Но този път отговори само Диксън:
— Имаме четирима убити приятели.
Другите мълчаха.
— Хайде да вечеряме — предложи Нили. — Няма никакъв смисъл останалите четирима да умрем от глад.
— Това е грешка — каза той на глас.
— Да вечеряме е грешка? — попита Нили.
— Не. Яж, ако си гладна. Но ние допускаме грешка. Основна концептуална грешка.
— Как така?
— Грешката е изцяло моя. Направих прибързано и погрешно заключение.
— Какво?
— Защо не можем да открием клиента на Франц?
— Не знам.
— Защото Франц не е имал клиент. Допуснахме грешка. Първо намериха неговия труп и ние просто предположихме, че всичко се случва заради него. Все едно той е бил двигателят. Все едно той е говорел, а другите трима са го слушали. Но я си представете, че не е бил той.
— А кой?
— През цялото време си повтаряме, че Франц нямаше да рискува, ако не е заради някой специален човек, на когото дължи много.
— Да, но това не променя предположението, че той е двигателят. С клиент, когото не можем да открием.
— Не, просто си представихме йерархията погрешно. Не е задължително най-отгоре да има клиент, под него Франц и най-отдолу да са останалите, които му помагат. Мисля, че Франц всъщност е бил по-надолу във веригата. Разбирате ли? Я си представете, че всъщност той е помагал на някой от другите. Че е слушал, а не е говорел. Че всичко това всъщност е работа на Ороско. За някой от неговите клиенти. Или на Санчес. Ако
— На Франц и Суон.
— Точно така. От самото начало грешим. Трябва да обърнем парадигмата. Представете си, че Франц е получил обаждане за помощ от Ороско или Санчес. Те със сигурност са хора, които са специални за него и на които по някакъв начин е задължен. Не са клиенти, но все пак не може да им откаже. Трябва да се включи и да помогне, независимо какво мислят Анджела и Чарли.
В стаята настъпи мълчание.
— Ороско се е свързал с Министерството на вътрешната сигурност — продължи Ричър. — Това е трудна работа и единственото активно действие, което сме видели дотук от тях четиримата. Много повече от направеното от Франц.
— Хората на Мони смятат, че Ороско е загинал преди Франц. Това също може да се окаже важно.
— Да — съгласи се Диксън. — Ако всичко е било работа на Франц, защо е прехвърлил най-трудната част от разследването на Ороско? Според мен Франц все пак е бил по-подготвен за това от останалите. Което също е доказателство, че енергията е протичала в другата посока.
— Така изглежда — кимна Ричър. — Но нека да не допускаме същата грешка втори път. Може да е бил и Суон.
— Суон вече е бил без работа.
— Значи Санчес, а не Ороско.
— А по-вероятно двамата заедно.
— Което на свой ред означава, че работата е свързана с нещо в Лас Вегас, а не в Лос Анджелис — обади се Нили. — Дали не е възможно цифрите да са свързани с казина?
— Възможно е — отвърна Диксън. — Може да са коефициенти за печалба на казината, които са спаднали, след като някой е открил печеливша система.
— Има ли игра, която се играе девет, десет или дванайсет пъти на ден?
— Може да бъде всяка една игра. В казината няма минимум или максимум за броя на партиите.
— Карти?
— Почти със сигурност, ако някой е открил система.
О’Донъл кимна.
— Шестстотин и петдесет непредвидени печеливши ръце със средна стойност от сто хиляди долара на ръка са нещо, на което всеки управител на казино би обърнал внимание.
— Никой няма да остави някого да печели шестстотин и петдесет пъти в продължение на четири месеца — изтъкна Диксън.
— Значи може би са повече от един човек. Може би са цял картел.
— Трябва да отидем в Лас Вегас — каза Нили.
После телефонът в стаята на Диксън звънна. Тя вдигна. Стаята беше нейна, значи търсеха нея. Диксън се заслуша за миг и подаде слушалката на Ричър.
— За теб е.
Ричър взе слушалката и чу гласа на Къртис Мони:
— Андрю Макбрайд току-що се е качил на самолет в Денвър. Лети за Лас Вегас. Казвам ти го като проява на любезност. Така че не мърдайте оттам. Никакви самостоятелни действия, нали се разбрахме?
42
Решиха да отидат до Лас Вегас с кола, а не със самолет. Беше по-бързо за планиране, по-лесно за организиране и като цяло нямаше да се придвижат по-бавно, защото нямаше да губят време на летището. Освен това със сигурност нямаше как да се качат с пистолети в самолет. А трябваше да имат предвид, че рано или късно ще им потрябва огнева мощ. Така че Ричър слезе да изчака във фоайето, докато останалите си опаковат багажа. Нили се появи първа и освободи стаите на всички. Дори не погледна сметката. Просто я подписа. После остави чантата си на пода и седна да чака при Ричър. О’Донъл слезе втори. Накрая пристигна и Диксън, с ключа от колата.
Натовариха чантите си в багажника и се настаниха на местата си. Диксън и Нили седнаха отпред, а Ричър и О’Донъл — зад тях. Поеха на изток по Сънсет Булевард и се бориха със задръстванията, докато излязат на магистрала 15. Тя щеше да ги отведе на север през планините, а след това на североизток до щатската граница и чак до Лас Вегас.
Освен това така щяха да минат близо до мястото, за което знаеха, че преди повече от три седмици е посетено от един хеликоптер поне два пъти — на хиляда метра височина, през нощта, с отворени врати. Ричър беше решил да не поглежда натам, но не устоя. След като магистралата излезе от хълмовете, той неволно се загледа на запад — към равната кафеникава пустиня. Забеляза, че и О’Донъл гледа натам. И Нили. И Диксън. Дори тя откъсваше поглед от пътя и вторачено гледаше наляво в продължение на цели секунди — присвила очи срещу залязващото слънце, със стиснати и намръщени устни.
Спряха за вечеря в Барстоу, щата Калифорния. Мизерното крайпътно заведение нямаше други преимущества, освен че се намираше на пътя им. Вътре беше мръсно, обслужването беше бавно, а храната — безвкусна. Ричър не държеше на изисканата храна, но дори на него му стана неприятно. Години по-рано той, Диксън, Нили и най-вече О’Донъл със сигурност щяха да се оплачат или да метнат някой стол
