предположи Ричър, че който е да е този Махмуд, със сигурност ще пътува под псевдоним. Нямаше смисъл човек да има псевдоними, ако не ги използва.
— „МВС“ — продължи Мони. — Министерство на вътрешната сигурност. Нали знаете колко е трудно за един цивилен да получи съдействие от Министерството? Сигурно много хора там са били задължени на вашия Ороско. Или той е похарчил адски много пари за подкупи. Искам да знам защо.
— Може би е хазартен бизнес.
— Може би. Макар че охранителите от Лас Вегас не се тревожат особено, когато лошите пристигат в Ню Йорк, тъй като те вероятно се отправят към казината в Атлантик Сити и престават да бъдат техен проблем.
— Може би обменят информация. Може би имат някаква мрежа. Може би лошите удрят първо Джърси, а после Вегас.
— Може би — повтори Мони.
— А този Адриън Маунт пристигнал ли е изобщо в Ню Йорк?
Мони кимна.
— Според компютъра е влязъл в САЩ през четвърти терминал. Седми вече е бил затворен. Полетът закъснял.
— И после?
— После се настанил в хотел на Мадисън Авеню.
— И после?
— После изчезнал. Без следа.
— Но?
— Започват да играят следващите имена от списъка. Алън Мейсън лети за Денвър, щата Колорадо. Настанява се в хотел в центъра.
— И после?
— Все още не знаем. В момента проверяваме.
— Но смятате, че всичките са един и същ човек?
— Очевидно. Веднага се познава по инициалите.
— Ако беше така, аз щях да съм председателят на Върховния съд на САЩ — отбеляза Ричър. — Имаме едни и същи инициали.
— Ти горе-долу така се държиш.
— И кой е този тип? — попита Ричър.
— Нямам представа. Служителят от имиграционните не си го спомня. Хората, които работят на четвърти терминал, виждат по хиляда лица на ден. Не могат да помнят всичките. Служителите от хотела в Ню Йорк също не го помнят. Все още не сме говорили с Денвър. Но сигурно и те няма да го помнят.
— Не са ли го снимали, когато е влизал в страната?
— Опитваме се да получим снимката.
Ричър отново погледна първия факс. Информацията от МВС за самолетната резервация.
— Англичанин — установи.
— Не е задължително — отбеляза Мони. — Но със сигурност е имал поне един британски паспорт.
— И как ще действате сега?
— Ще пуснем наш собствен списък за проверка. Рано или късно Андрю Макбрайд или Антъни Матюс ще се покаже някъде. Тогава поне ще знаем накъде отива.
— А какво искате от нас?
— Чували ли сте тези имена?
— Не.
— Нямате приятели с инициали „А“ и „М“?
— Не се сещам.
— А врагове?
— Не мисля.
— А дали Ороско е познавал човек с такива инициали?
— Не знам. Не съм говорил с Ороско от десет години.
— Аз сбърках — каза Мони. — За въжето на ръцете и краката. Накарах да го проверят. Все пак не е толкова обикновено. Изплетено е от сезал, произведен на полуостров Индостан.
— Откъде може да се намери?
— Не се продава никъде в САЩ. Може да се вземе единствено от стоки, внесени оттам.
— Например?
— Килими, платове и други подобни.
— Благодаря за информацията.
— Няма проблеми. Съжалявам за вашия приятел.
Когато Мони си тръгна, те се качиха в стаята на Диксън. Нямаше наложителна причина. Все още бяха в задънена улица. Но все трябваше да се съберат някъде. О’Донъл почисти кръвта от острието на ножа си и с обичайната си методичност провери пистолетите, с които се бяха сдобили. Бяха произведени от компанията Ей Ем Ти недалеч оттам — в Ъруиндейл, щата Калифорния. Бяха заредени с патрони калибър 45. Пистолетите бяха в добро състояние — почистени, смазани и отлично функциониращи, от което следваше, че са откраднати наскоро. Наркодилърите рядко се отнасят внимателно с оръжията си. Единственият им недостатък беше фактът, че бяха произведени по дизайн, създаден през 1911 г. В пълнителя се събираха само седем патрона, което в онези години на револвери с шест патрона в барабана сигурно е било предостатъчно, но в съвременния свят на пълнители с петнайсет и повече патрони не беше най- доброто.
— Боклуци — обобщи Нили.
— По-добре, отколкото да мятаме камъни — отвърна О’Донъл.
— Много са големи за ръката ми — обади се Диксън. — Лично аз харесвам „Глок 19“.
— Аз харесвам всичко, което работи — отвърна Ричър.
— В глока се събират седемнайсет патрона.
— Трябва само един куршум на глава. А никога не ми се е случвало да водя престрелка със седемнайсет души наведнъж.
— За всяко нещо има първи път.
Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше с името Андрю Макбрайд, пътуваше с подземния влак на летището в Денвър. Имаше много време, така че той просто седеше във вагона, докато влакът се движеше между основната сграда на летището и изход C — последната спирка. Наслаждаваше се на музиката. Чувстваше се спокоен и свободен. Вече почти не носеше багаж. Беше се отървал от тежкия куфар. Сега имаше само една лека чанта и куфарче. В куфарчето, между страниците на една книга с твърди корици, беше товарителницата. Ключът от катинара беше в един надежден вътрешен джоб с цип.
Човекът в синия костюм и в синия крайслер набра един номер на мобилния си телефон.
— Върнаха се в хотела — съобщи. — И четиримата.
— Дали се приближават до нас? — попита го шефът му.
— Няма как да разбера.
— А как го чувстваш?
— Мисля, че се приближават.
— Значи е време да ги отстраним. Ела тук. Ще действаме след няколко часа.
41
О’Донъл се изправи, отиде до прозореца в стаята на Диксън и каза:
— Добре, с какво разполагаме?
Въпрос, който всички добре познаваха. Обичайна оперативна процедура на специалния отряд. Ричър
