страна, изглежда, разбра точно кого има предвид, но отговори, че смяната й е свършила в полунощ. Казвала се Майлин. Ричър за всеки случай зададе същия въпрос на две от сервитьорките и те му казаха същото. Колежката им Майлин била близка с някакъв охранител, който се казвал Санчес. Тръгнала си, за да се наспи преди следващата трудна дванайсетчасова смяна на другия ден.
Никой не можа да му каже къде живее Майлин.
Ричър остави името си и на трите жени. После си проби път обратно до приятелите си и заедно излязоха на тротоара. В един часа сутринта животът в Лас Вегас кипеше, но след невъобразимия шум в бара им се стори тих и спокоен.
— План? — попита Диксън.
— Ще се върнем тук в единайсет и половина сутринта — отвърна Ричър. — Ще я хванем преди работа.
— А дотогава?
— Нищо. Ще си починем.
Те се върнаха на булеварда и поеха рамо до рамо по дългия път обратно към хотела. На четирийсет метра зад тях един тъмносин крайслер седан наби спирачки, отби и спря до бордюра.
45
Мъжът в тъмносиния костюм се обади по телефона.
— Намерих ги. Невероятно. Просто изскочиха точно пред мен.
— И четиримата? — попита шефът му.
— Да, всичките са тук.
— Ще се справиш ли?
— Така мисля.
— Направи го. Не чакай подкрепления. Свърши работата и се връщай.
Мъжът затвори телефона, отдели се от бордюра, зави през четирите платна и спря отново в една странична улица, срещу магазин, рекламиращ най-евтините цигари в града. Слезе от колата, заключи я и тръгна по булеварда — с бърза крачка, пъхнал дясната си ръка в джоба на сакото.
В Лас Вегас има повече хотелски стаи на квадратна миля от всяко друго място на планетата, но Азари Махмуд не беше отседнал в хотел. Беше в къща под наем, в едно предградие на три мили от централния булевард на града. Къщата беше наета още преди две години за операция, която не беше осъществена. Беше сигурно място — както тогава, така и сега.
Махмуд беше в кухнята, разтворил телефонния указател на града. Разлистваше секцията за товарни автомобили под наем и се опитваше да прецени какъв камион ще му трябва.
Централният булевард на Лас Вегас беше в състояние на постоянно строителство. В миналото най- лъскавата част на града беше към „Ривиера“. Оттам бяха тръгнали инвестициите, които поеха към другия край на булеварда, пресечка по пресечка. Преди да стигнат до края, залозите вече бяха твърде високи и в сравнение с по-новите хотели и казина „Ривиера“ изглеждаше старомодна и неугледна. И така, инвестициите поеха в обратната посока, пресечка по пресечка към другия край. Резултатът беше постоянна строителна площадка — временни огради и паркинги разделяха най-новите, току-що построени хотели от малко по- старите, които предстоеше да бъдат съборени в най-скоро време. С напредването на строителните работи улиците и тротоарите също се пренареждаха, макар че движението по булеварда не прекъсваше, а тротоарите криволичеха сред строежите. В продължение на една пресечка Лас Вегас изглеждаше пуст и изоставен, като град на призраците.
Мъжът в тъмносиния костюм настигна жертвите си точно в тази пресечка. Четиримата вървяха рамо до рамо, без да бързат, все едно имаха определена цел, но нямаха краен срок да стигнат до нея. Нили беше отляво, Ричър и О’Донъл бяха в средата, а най-отдясно вървеше Диксън. Вървяха близо един до друг, но без да се докосват. Все едно маршируваха по тротоара, като заемаха цялата му ширина. Представляваха мишена с ширина около три метра. Именно Нили беше избрала да минат по стария тротоар. Изглежда, го направи случайно, а останалите просто я последваха.
Мъжът извади пистолета от десния джоб на сакото си. Беше „Деу ДП 51“, произведен в Южна Корея, черен, малък, придобит нелегално, нерегистриран и неподлежащ на проследяване. В пълнителя му имаше тринайсет патрона девети калибър. Собственикът му го носеше по единствения безопасен начин, установен след дългогодишен опит — без патрон в цевта и със спуснат предпазител.
Хванал пистолета с дясната си ръка, той натисна на сухо заключения спусък няколко пъти, за да изрепетира последователността, в която щеше да стреля. Реши да действа методично и да свали първо най-големите мишени. Опитът го беше научил, че това е най-ефективно. И така, щеше да стреля в средата на групата, в гърба на Ричър, после леко да измести цевта към гърба на О’Донъл, след това да я върне силно наляво към Нили и най-сетне обратно до Диксън. Четири изстрела, за които му трябваха около три секунди, от разстояние шест метра — достатъчно близо, за да е сигурен, че ще улучи. Максималното отклонение щеше да бъде малко повече от двайсет градуса. Проста геометрия. Проста задача. Никакъв проблем.
Той се огледа във всички посоки.
Чисто.
Погледна зад себе си.
Чисто.
Вдигна предпазителя, хвана дулото на пистолета с лявата си ръка и зареди с дясната. Почувства как първият патрон се избутва нагоре и плавно влиза в цевта.
Нощта в Лас Вегас не беше тиха. Имаше прекалено много източници на шум. Движението по булеварда, климатиците, вентилаторите по прозорците, приглушената врява от сто хиляди души, които играеха неуморно. Но Ричър все пак чу зареждането на пистолета на шест метра зад гърба си. Чу го съвсем ясно. Беше от звуците, които се беше научил да не пропуска в никакъв случай. За тренирания му слух звукът от зареждането на пистолет беше симфония, в която всеки отделен компонент се регистрираше съвършено отчетливо. Металическото стържене на две повърхности от стоманена сплав, отчасти заглушено от мускула на дланта и възглавничките на палеца и показалеца; разтягането на пружината на пълнителя; влизането на месинговия патрон; връщането на затвора. Всички тези звуци достигнаха до ушите му за около една трийсета част от секундата, а мозъкът му ги обработи за още една трийсета.
В живота и биографията на Ричър липсваха много неща. Той не знаеше какво е стабилност, нормалност, удобство или конвенционалност. Никога не беше разчитал на нищо друго, освен на изненадата, непредвидимостта и опасността. Приемаше нещата такива, каквито са — в момента, в който се случваха. Затова, когато чу шума от зареждането на пистолет, той не се парализира от шока. Не се паникьоса. Не се поколеба. За него беше напълно естествено да върви по централна улица през нощта и да чуе как някой се подготвя да го застреля в гръб. В реакцията му нямаше място за колебание, предположение, съмнение или задръжки. Възприе цялата ситуация като рутинна задача във вид на четириизмерна диаграма на времето и пространството, на мишени, бързи куршуми и бавни човешки тела.
След още една трийсета част от секундата последва реакцията му.
Ричър знаеше накъде ще бъде насочен първият куршум. Знаеше, че всеки разумен нападател ще се опита първо да свали най-голямата мишена. Това беше най-нормалното нещо на света. Следователно първият изстрел щеше да бъде насочен към него.
Или към О’Донъл.
Ричър използва дясната си ръка, за да блъсне силно О’Донъл в лявото рамо към Диксън, а после се хвърли в противоположната посока, върху Нили. И двамата се препънаха и докато падаше на колене, Ричър чу как пистолетът стреля зад гърба му и почувства как куршумът прелита през V-образното празно място, където само преди част от секундата беше собственият му гръб.
Пистолетът се озова в ръката на Ричър, преди да падне на земята. Умът му беше започнал да изчислява ъгли и траектории още преди да го извади от джоба си. Пистолетът му имаше два предпазителя. Обикновено
