— Всичко се прави наместо?
Райт кимна.
— Агентите от ФБР и лейтенантите от полицията идват тук след пенсиониране. Кандидатстват най- добрите. Като се има предвид какви заплати предлагаме, кандидатите се редят на опашка. Всеки ден провеждам поне по две интервюта за работа — с хора, които са излезли в последния си отпуск, преди да се пенсионират.
— Тогава откъде познаваше Ороско и Санчес?
— Местата, с които работят те, са като тренировъчни лагери. Ако някой има нова идея, не я изпробва тук. Това би било лудост. Първо я усъвършенстват на друго място. Така че ние се отнасяме добре с хора като Ороско и Санчес, защото имаме нужда от предварителна информация. От време на време всички се събираме, обсъждаме, организираме конференции, вечери, срещаме се за по едно питие.
— Те имаха ли много работа? Ти имаш ли много работа?
— Предостатъчно.
— Чувал ли си за Азари Махмуд?
— Не. Кой е той?
— Не знаем. Но смятаме, че е пристигнал тук под псевдоним.
— Тук?
— В Лас Вегас. Можеш ли да провериш регистратурите на хотелите?
— Мога да проверя нашата, очевидно. И да се обадя по телефона на другите.
— Пробвай също с „Андрю Макбрайд“ и „Антъни Матюс“.
— Благодаря за съвета — отвърна Райт.
— Как разбирате дали някой играч на карти мами? — полюбопитства Диксън.
— Ако печели, значи мами — обясни Райт.
— Хората трябва да печелят.
— Печелят толкова, колкото им позволим. Ако започнат да печелят повече, значи мамят. Въпрос на статистика. Числата не лъжат. Важно е как го правят.
— Санчес е написал едно число на лист хартия — намеси се О’Донъл. — Шейсет и пет милиона долара. По-точно по сто хиляди в шейсет и пет отделни случая, в рамките на четири месеца.
— Е и?
— Би ли ти направило впечатление такова число?
— Впечатление за какво?
— За това, че някой мами.
— Колко прави това на година? Почти двеста милиона?
— Сто деветдесет и пет — каза Ричър.
— Не е изключено — отвърна Райт. — Опитваме се да поддържаме загубите под осем процента. Това е нещо като горна граница за целия бранш. Така че всъщност губим много повече от двеста милиона годишно. Но въпреки това двеста милиона наведнъж представлява огромна, почти невъзможна измама. В такъв случай горната граница от осем процента се обезсмисля. И аз наистина започвам да се тревожа.
— Те също са се разтревожили — каза Ричър. — Според нас са били убити точно заради това.
— Подобна измама изисква много голяма организация — каза Райт. — Шейсет и пет милиона за четири месеца? Трябвало е да наемат крупиета, да подкупят управители и шефове на охраната, да манипулират охранителните камери и да изтрият записите. Да запушат устата на касиерите. Ако е вярно, това е измама в огромен мащаб.
— Може би точно това е станало.
— Тогава защо не ме търсят ченгетата?
— Защото малко ги изпреварихме.
— Полицейското управление в Лас Вегас? Комисията по хазарта?
Ричър поклати глава.
— Нашите хора са убити зад границата на щата, в окръг Лос Анджелис. Двама от местните полицаи са поели случая.
— И вие сте ги изпреварили? Какво означава това?
Ричър не отговори. Райт също помълча за секунда.
После ги огледа един по един. Първо Нили, после Диксън, после О’Донъл и накрая Ричър.
— Чакай да позная — каза. — Не ми казвай. Приятели от армията? Вие сте военните следователи. Специалният отряд. Постоянно го споменаваха.
— В такъв случай разбираш какво целим — каза Ричър. — И ти работиш с хора.
— Ако откриете нещо, ще ми кажете ли?
— Да, ако заслужаваш — отвърна Ричър.
— Има едно момиче — каза Райт. — Работи в някаква ужасна дупка с огнище. Някакъв бар на мястото на „Ривиера“. Тя е близка със Санчес.
— Гадже?
— Не точно. Може би някога са били. Но са близки. Тя ще знае повече от мен.
44
Райт се върна на работа, а Ричър отиде на рецепцията, за да разбере къде някога е бил хотел „Ривиера“. Адресът беше в по-евтиния край на централния булевард. Тръгнаха пеша. Беше топла, суха, пустинна нощ. Над далечния хоризонт се виждаха звездите — над пелената от смога и сиянието на уличните светлини. По тротоарите се валяха цветни картички, рекламиращи проститутки. Изглежда, правилата на свободния пазар бяха свалили цената под петдесет долара. Но Ричър не се съмняваше, че сумата бързо започваше да нараства, след като клиентът вкараше момичето в хотелската си стая. Момичетата на снимките бяха хубави, но Ричър беше сигурен, че не те са проститутките. Вероятно бяха свалени от интернет снимки на невинни модели на бански костюми от Рио или Маями. Лас Вегас беше град, изтъкан от измами. Санчес и Ороско сигурно не бяха оставали без работа. Райт беше казал, че тук има предостатъчно работа, и Ричър беше напълно склонен да му вярва.
Стигнаха до познатия бар с олющена фасада, евтина бира и палави момичета и завиха надясно, в лабиринт от криви улички, застроени с едноетажни кафеникави къщи. Някои бяха мотели, други магазини за хранителни стоки, имаше ресторанти и барове. Всички имаха еднакви бели билбордове на високи стълбове с празни места за надписите. Буквите бяха с един и същ шрифт, така че човек трябваше да се съсредоточи, за да различи един търговски обект от друг. Магазините за хранителни стоки предлагаха опаковки по 6 безалкохолни напитки за 1,99 долара, мотелите се хвалеха с климатици, басейни и кабелна телевизия, ресторантите предлагаха бюфети за свободна консумация 24 часа на ден. Баровете рекламираха намаления за коктейли и постоянни ниски цени за сериозни клиенти. Всички изглеждаха еднакво. Минаха покрай пет- шест такива постройки, преди да намерят табелата с надпис „Огнище“.
Табелата се намираше пред квадратна постройка без прозорци. Не приличаше на бар. Можеше да бъде клиника за венерически болести или място за събиране на някаква секта. Отвътре определено си беше типичен бар. Имаше петстотин души, които пиеха, викаха, смееха се и говореха на висок глас между лилави стени и тъмночервени бар плотове. Нищо в бара не беше разположено по права линия или под прав ъгъл. Помещението беше претъпкано, дълго и изкривено във формата на буквата „S“. По средата на пода имаше имитация на огнище. Пламъците бяха накъсани парчета оранжева коприна, развявани от скрит вентилатор. Те се извиваха, подскачаха и танцуваха в лъчи от ярка червена светлина. Останалата част от помещението беше разделена на сепарета, тапицирани в червен плюш. Всички сепарета бяха пълни. Навсякъде имаше хора. От скритите колони гърмеше музика. Сервитьорки в оскъдно облекло ловко се промушваха през тълпата, вдигнали табли високо над главите си.
— Прекрасно — отбеляза О’Донъл.
— Повикайте нравствената полиция — предложи Диксън.
— Да намерим момичето и да го изкараме навън — намеси се Нили, която не се чувстваше комфортно сред толкова много хора.
Но не можаха да я намерят. Ричър попита на бара за приятелката на Хорхе Санчес и жената от другата
