— Може ли да вляза? — попита тя.
— Точно се канех да ти се обадя — отвърна Ричър.
— Да, бе.
— Честно, отивах към телефона.
— Защо?
— Самотен съм.
— Ти — самотен?
— Аз — със сигурност. Надявах се и ти да изпитваш същото.
— Значи може да вляза?
Ричър отвори вратата по-широко. Тя влезе. След минута Ричър откри, че ризата не беше единственото, което Диксън не носеше под костюма си.
В девет и половина сутринта Нили позвъни по телефона.
— Диксън не е в стаята си — каза тя.
— Може би спортува — отвърна Ричър. — Джогинг или нещо подобно.
Диксън се усмихна и се размърда до него, топла и отпусната.
— Диксън не спортува — заяви Нили.
— Може би се къпе.
— Звънях два пъти.
— Спокойно. Аз ще й позвъня. Нека да закусим след половин час долу.
Той затвори, подаде телефона на Диксън и й каза да преброи до шейсет, да се обади на Нили и да й каже, че току-що е излязла от ваната.
Трийсет минути по-късно четиримата вече закусваха в ресторанта на първия етаж, огласявай от ротативките. А един час по-късно вече бяха на централния булевард и отново крачеха към бара с огнището.
48
На сутринта Лас Вегас изглеждаше малък и беззащитен, изложен на пустинното слънце. Светлината беше безмилостна. Излагаше на показ всички несъвършенства. Онова, което през нощта създаваше впечатление за вдъхновен импресионизъм, през деня приличаше на глупава имитация. Централният булевард приличаше на всяка друга обикновена улица с четири платна в Америка. Този път четиримата вървяха в квадрат — двама отпред и двама отзад, — за да представляват по-малка мишена, и внимателно се оглеждаха.
Но наоколо нямаше никого. По улицата почти не минаваха коли, а тротоарите бяха пусти. Рано сутрин в Лас Вегас беше най-тихо.
Строителната площадка в средата на булеварда съща беше притихнала.
Пуста.
Никой не работеше.
— Днес, да не би да е неделя? — попита Ричър.
— Не — отвърна О’Донъл.
— Или някакъв празник?
— Не.
— Тогава защо не работят?
Не се виждаха полицаи. Нито жълта лента, която да огражда местопрестъплението. Никакви следи от разследване. Нищо. Ричър видя къде е счупил оградата предишната вечер. Зад нея пръстта и пясъкът бяха кални, където Нили ги беше поливала с маркуча. На стария тротоар имаше огромно изсъхнало петно. На дъното на канавката, която отделяше тротоара от пътя, блестеше вода. Със сигурност не беше разчистено както трябва, но на строежите по принцип цари хаос. Нямаше нищо очевидно, което да привлече вниманието.
— Странна работа — каза Ричър.
— Може би са им свършили парите — предположи О’Донъл.
— Жалко. Онзи тип скоро ще се размирише.
Четиримата продължиха. Този път знаеха точно къде отиват и на дневна светлина откриха по-кратък път през лабиринта от улички. Приближиха се от друга посока. Барът с огнището все още не беше отворен. Те седнаха на една ниска стена и примижаха срещу слънцето. Беше много топло, почти горещо.
— В Лас Вегас има двеста и единайсет слънчеви дни годишно — обади се Диксън.
— Най-високата температура през лятото е четирийсет и един градуса — добави О’Донъл.
— Най-ниската температура през зимата е два градуса.
— Има десет сантиметра валежи годишно.
— И понякога падат по три сантиметра сняг.
— Аз още не съм стигнала до пътеводителя — обади се Нили.
Часовникът в главата на Ричър вече показваше дванайсет без двайсет, когато хората започнаха да се появяват на работа. Идваха групички по един и по двама — мъже и жени, които се движеха бавно и без ентусиазъм. Докато ги подминаваха, Ричър попита всички жени дали не се казват Майлин. Всичките отговориха отрицателно.
После на тротоара отново се възцари спокойствие.
В дванайсет без девет се появи още една групичка. Ричър осъзна, че гледа на живо разписанието на автобусите. Този път минаха три жени. Млади, уморени, спортно облечени, обути с бели маратонки.
Нито една от тях не се казваше Майлин.
Часовникът в главата на Ричър продължаваше да тиктака. Дванайсет без една. Нили погледна часовника на ръката си.
— Да започваме ли да се тревожим? — попита.
— Не — отвърна Ричър.
Гледаше през рамото й към едно момиче и беше сигурен, че точно тя им трябва. Беше на петдесет метра от тях и бързаше. Беше ниска, слаба и мургава, облечена в износени джинси с ниска талия и къса бяла тениска. На пъпа й проблясваше халка. На едното си рамо носеше синя найлонова раница. Дългата й мастиленочерна коса се спускаше от двете страни на лицето й. Самото лице изглеждаше на около седемнайсет. Но по движенията й се познаваше, че е по-скоро към трийсет. Изглеждаше уморена и напрегната.
Изглеждаше нещастна.
Когато се приближи на три метра от тях, Ричър се изправи и попита:
— Майлин?
Тя забави крачка — с внезапната предпазливост, която проявява всяка жена, когато на улицата я заговори непознат гигант. Хвърли поглед напред към входа на бара и през улицата към отсрещния тротоар, сякаш преценяваше накъде може да побегне. Направи несигурна крачка, сякаш се колебаеше дали да спре на място, или да избяга.
— Ние сме приятели на Хорхе — каза Ричър.
Тя погледна първо него, после останалите и накрая пак него. На лицето й бавно се смениха няколко изражения — объркване, надежда, недоверие и накрая примирение. Ричър си помисли, че сигурно така изглежда лицето на играча на покер, когато му се падне четвърто асо.
А после в очите й се възцари предпазливо задоволство, сякаш беше открила доказателство за съществуването на някаква легенда, в която винаги й се беше искало да вярва.
— Вие сте от армията — каза тя. — Той ми казваше, че ще се появите.
— Кога?
— Постоянно. Каза, че ако има някакъв проблем, рано или късно вие ще се появите.
— Точно така. Къде можем да поговорим?
