— Добре, втори въпрос. Правителството наистина ли иска „Малко крило“ да проработи?
— Защо да не иска, по дяволите?
— Защото правителствата понякога се изнервят, когато се разработват нови нападателни оръжия, без преди това да са произведени защитни системи срещу тях.
— Не съм чувала за такива притеснения.
— Наистина ли? Представи си, че някой залови „Малко крило“ и копира технологията. В Пентагона знаят на какво е способно. Готови ли сме да се изправим срещу евентуален враг, който ще го използва срещу нас?
— Няма проблем — отвърна Бонд. — Ако мислехме по този начин, никога нямаше да разработим нищо ново. Нямаше да съществуват нито проектът „Манхатън“, нито свръхзвуковите изтребители, нищо.
— Добре — каза Ричър. — Сега ми кажи за ръчното сглобяване в „Нова ера“.
— Това третият въпрос ли е?
— Да.
— Какво искаш да знаеш?
— Най-общо, какво представлява. Никога не съм работил в сферата на електрониката.
— Сглобяване на ръка — сви рамене Бонд. — Стерилни помещения, в които работят жени с найлонови шапчици, лупи и поялници.
— Бавен процес — отбеляза Ричър.
— Очевидно. По този начин могат да се произвеждат дузина устройства на ден вместо стотици или хиляди.
— Дузина? — повтори Ричър.
— Общо взето. Девет, десет, дванайсет, тринайсет на ден.
— Кога са започнали сглобяването на ръка?
— Това четвъртият въпрос ли е?
— Да, точно така.
— Преди около седем месеца.
— И как върви?
— Това петият въпрос ли е?
— Не, допълнение към предишния.
— През първите три месеца вървеше добре. Изпълняваха нормата.
— По шест работни дни в седмицата, нали така?
— Да.
— А кога започнаха проблемите?
— Преди около четири месеца.
— Какви са проблемите?
— Това последният въпрос ли е?
— Не, още едно допълнение.
— След като ги сглобят, устройствата се тестват. Броят на неработещите нараства.
— Кой ги тества?
— Имат директор по контрол на качеството.
— Независим?
— Не. Инженерът, който ги е проектирал. На този етап той е единственият квалифициран специалист, защото никой друг не знае как би трябвало да действат.
— А какво става с бракуваните бройки?
— Унищожават се.
Ричър не каза нищо.
— Сега наистина трябва да тръгвам — каза Даяна Бонд.
— Последен въпрос — каза той. — Рязали ли сте бюджета заради тези проблеми? Наложи ли се те да уволняват хора?
— Естествено, че не — отвърна Бонд. — Луд ли си? Ние поддържаме бюджета им. Те задържат хората. Ние нямаме друг избор, те също. Нали трябва да накараме схемата да проработи?
56
Даяна Бонд си тръгна за втори път, а Ричър отново се зае с ябълковия си пай. Ябълките бяха изстинали, кората беше твърда, а сладоледът се беше разтекъл. Но той, така или иначе, не обръщаше внимание на вкуса на храната.
— Трябва да празнуваме — обади се О’Донъл.
— Трябва ли? — попита Ричър.
— Разбира се. Вече знаем какво е станало.
— И това означава, че трябва да празнуваме?
— Разкажи ми какво е станало и сам ще разбереш.
— Добре, значи Суон не е решавал никаква лична задача. Разследвал е компанията, за която е работел. Опитвал се е да разбере защо ефективността е паднала толкова рязко след първите три месеца. Тревожел се е, че е замесен и някой вътрешен човек. Така че е имал нужда от помощ отвън, защото в собствения му офис са го подслушвали и са проверявали потока на информация. И се е обадил на Франц, Санчес и Ороско. На кого друг е могъл да се довери?
— И после?
— Първо са анализирали производствените резултати. Това са всички онези числа, които намерихме. Седем месеца, по шест работни дни в седмицата. След това са изключили възможността за саботаж. „Нова ера“ няма конкуренти, които да спечелят от техния неуспех, а от Пентагона също не са им пречили да си вършат работата.
— Е и?
— Има само едно обяснение. Стигнали са до извода, че човекът, който осъществява контрола на качеството, нарочно е бракувал шестстотин и петдесет бройки и компанията ги е записала като нефункциониращи, а всъщност ги е продала на черно, по сто хиляди долара парчето, на човек на име Азари Махмуд, с няколко псевдонима. Последното обяснява списъка от имена и бележката на Санчес върху салфетката.
— И после?
— После те са обвинили „Нова ера“ по-рано, отколкото е трябвало, и затова са ги убили. В компанията са измислили някаква история, за да обяснят изчезването на Суон, а Жената-дракон ти я подхвърли.
— И според теб сега трябва да празнуваме?
— Разбрахме какво е станало. Ричър. Преди винаги празнувахме в такива случаи.
Ричър не отговори.
— Спечелихме играта — продължи О’Донъл. — Нали така? И знаеш ли какво? Направо е смешно. Ти нали каза, че трябва да говорим с бившия шеф на Суон. Според мен вече сме говорили с него. Кой друг може да е вдигнал онзи мобилен телефон? Това е бил шефът на охраната в „Нова ера“.
— Вероятно.
— Тогава какъв е проблемът?
— Помниш ли какво каза в онази хотелска стая в Бевърли Хилс?
— Не помня. Казах много неща.
— Че искаш да пикаеш на гробовете на предците им.
— Да. И ще го направя.
— Не, няма — възрази Ричър. — Нито пък аз, нито който и да е от нас. И точно затова не можем да празнуваме.
— Те са тук, в града. Лесна мишена.
— Продали са на черно шестстотин и петдесет работещи електронни устройства. Това означава нещо. Ако някой иска да купи само технологията, ще вземе една бройка и ще копира системата. Ако някой е купил шестстотин и петдесет бройки, значи иска самите ракети. И нямаше да купи електрониката оттук, ако
