отсрещния край. Работници по озеленяването, уморени и с прегърбени рамене. Навън светлината на следобеда бавно угасваше. В сравнение с нея червеното и жълтото от огромната неонова табела на ресторанта ставаха все по-ярки. Някои от колите, които минаваха по булеварда, вече бяха с включени фарове.
— Значи в крайна сметка „Малко крило“ е все същата стара песен — обади се О’Донъл. — Въздушна кула на Пентагона, която не прави нищо друго, освен да поглъща долари от бюджета.
— Не беше планирано така — отвърна Даяна Бонд.
— Никога не е планирано така.
— Оръжието не е пълен провал. Някои образци стават.
— Те и за М–16 така казваха. Голямо успокоение, когато те пратят на патрул с такъв автомат.
— Да, но в крайна сметка подобриха М–16. Така ще стане и с „Малко крило“. Заслужава си да почакаме. Знаете ли кой е най-добре охраняваният самолет в света?
— Най-вероятно Еър Форс Уан, президентският самолет — отвърна Диксън. — Политиците винаги се грижат първо за себе си.
— „Малко крило“ може да го свали с лекота — каза Бонд.
— Дайте ми го за един ден — помоли О’Донъл. — По-лесно е, отколкото да ходиш да гласуваш.
— Не е лошо да прочетеш новия Патриотичен закон — посъветва го Бонд. — Могат да те арестуват, дори само защото си мислиш такива неща.
— Няма толкова затвори за всички — възрази О’Донъл.
Сервитьорката отново се появи. Явно се надяваше да изкара нещо повече от толкова голяма маса, а не само пет бездънни чаши кафе. Диксън и Нили схванаха намека и си поръчаха мелба. Даяна Бонд не искаше нищо. О’Донъл си поръча хамбургер. Сервитьорката се вторачи в Ричър. Той не я виждаше. Продължаваше да си играе с купчината салфетки. Поставяше захарницата върху тях, повдигаше я и пак я поставяше.
— За вас? — попита сервитьорката.
Ричър вдигна поглед.
— Ябълков пай. Със сладолед. И още кафе.
Тя се отдалечи, а Ричър се върна към салфетките. Даяна Бонд вдигна чантата си от пода и театрално я изтупа от праха.
— Трябва да тръгвам.
— Добре — отвърна Ричър. — Благодаря, че дойде.
55
Даяна Бонд се качи в колата си, за да поеме обратно по дългия път към военновъздушната база „Едуардс“, а Ричър изравни купчината салфетки и отново постави захарницата върху тях — точно по средата. Донесоха им десертите, още кафе и хамбургера на О’Донъл. Ричър преполови ябълковия си пай и изведнъж спря да яде. Погледна през прозореца и помълча малко. После се обърна към Нили и посочи захарницата.
— Знаеш ли какво е това?
— Захар — отвърна тя.
— Не. Това е нещо, което слагаш върху листове хартия, за да не се разлетят. Като преспапие.
— Е и?
— Кой носи пистолет без патрон в цевта?
— Някой, който така е обучен.
— Например ченге. Или бивше ченге. Може би от полицейското управление в Лос Анджелис.
— Е и?
— Онази жена в „Нова ера“ ни излъга. Хората винаги оставят бележки. Драскат си. Работят по-добре с молив и хартия. Няма работни места без хартия.
— Може би нещата са се променили, откакто не си ходил на работа — изтъкна О’Донъл.
— Първия път, когато говорихме с нея, тя ни каза, че Суон е използвал парчето бетон от Берлинската стена като преспапие. Малко е трудно да си представиш за какво ще го използва в работна среда без хартия, нали?
— Може да е било образно казано — отвърна О’Донъл. — Преспапие, сувенир, украса за бюрото, има ли разлика?
— Освен това първия път, когато ходихме там, се наложи да изчакаме, преди да влезем на паркинга. Спомняш ли си?
Нили кимна.
— Да, защото от паркинга излизаше камион.
— Какъв камион?
— На фирма за фотокопирни машини. За поправка или доставка.
— Малко е трудно да си представиш за какво ще използват ксерокс в работна среда без хартия, нали?
Нили не отговори.
— Щом ни е излъгала за това — каза Ричър, — може да ни е излъгала и за много други неща.
Никой не отговори.
— Шефът на охраната в „Нова ера“ е бивш полицай — продължи Ричър. — Обзалагам се, че повечето му подчинени също са такива. Ходят със свален предпазител и без патрон в цевта. Така са ги учили.
Всички мълчаха.
— Обади се пак на Даяна Бонд. Нека да се върне.
— Тя току-що си тръгна — изтъкна Нили.
— Значи не е стигнала далеч. Може да обърне. Завърта волана, и готово.
— Няма да иска.
— Ще се наложи. Кажи й, че ако не обърне, във вестниците ще излезе не само името на шефа й, а много повече.
Даяна Бонд се забави около трийсет и пет минути. Имаше задръстване, а на магистралата нямаше удобни изходи. Видяха колата й, докато паркираше пред „Денис“. Малко по-късно и тя пристигна. Застана права до масата, вместо да седне. Изглеждаше ядосана.
— Имахме уговорка — каза тя. — Ще говорим само веднъж и повече няма да ми се обаждате.
— Само още шест въпроса — каза Ричър. — После те оставяме на мира.
— Върви по дяволите.
— Важно е.
— Не и за мен.
— Ти се върна. А можеше да си продължиш. И да се обадиш на военното разузнаване. Но не го направи. Така че зарежи преструвките. Готова си да отговориш, нали?
В помещението беше тихо. Не се чуваше нищо друго, освен автомобилите по булеварда навън и някакво бръмчене от кухнята. Може би от миялна машина.
— Шест въпроса? — каза Бонд. — Добре. Но ще броя внимателно.
— Седни — предложи Ричър. — Поръчай си десерт.
— Не искам десерт — отвърна тя. — Не и на това място.
Но все пак седна, на същия стол като преди.
— Първи въпрос — започна Ричър. — „Нова ера“ има ли конкуренция? Друга компания, която да разполага със същата технология?
— Не — отвърна Даяна Бонд.
— Никой не е останал обиден, че са му отмъкнали поръчката?
— Не — повтори тя. — Предложението на „Нова ера“ беше единствено.
