какви са изискванията в щата Калифорния, но и двамата предполагаха, че ще включват регистрация, документи за самоличност, а може би и някакъв период за одобрение. Така че Диксън предложи да излязат от Лос Анджелис и да отидат в съседен окръг, където има повече републиканци, например на юг, в Ориндж Каунти. След това трябваше да намерят заложна къща и да използват щедри суми от парите на Нили, за да заобиколят по-леките ограничения при съседите. Според нея по-голямото уважение към Втората поправка на Конституцията на САЩ, съчетано с по-големите печалби при евентуалната сделка, щеше да свърши работа. Освен това тя предполагаше, че там ще има по-голям избор и ще могат да си набавят точно такива пистолети, каквито искаха.
Ричър не беше съвсем сигурен доколко надежден е този план, но въпреки това се съгласи. Предложи на Диксън вместо джинсите да облече черния костюм и да отидат с тъмносиния крайслер, а не с някоя от раздрънканите хонди. Така тя щеше да има вид на сериозна жена от средната класа и щяха да предизвикат по-малко подозрения. Диксън можеше да купи пистолетите един по един, а Ричър щеше да играе ролята на консултант.
Може би неин съсед с опит в оръжията, придобит в миналото.
— Останалите също са стигнали дотук, нали? — попита Диксън.
— Даже по-далеч — отвърна Ричър.
Тя кимна.
— Знаели са всичко, което знаем ние. Кой, какво, къде, защо и как. Но все пак нещо ги е провалило. Какво?
— Не знам — отвърна Ричър.
От няколко дни и той си задаваше същия въпрос.
Потеглиха за Ориндж Каунти веднага след закуска. Не знаеха кога отварят заложните къщи, но предполагаха, че сутрин ще бъде по-спокойно. Караше Ричър — първо по магистрала 101, а после по 5-а, по същия маршрут, по който джипиесът в колата на О’Донъл ги беше завел до къщата на Суон. Но този път останаха на магистралата по-дълго и излязоха от източния край на града. Диксън искаше първо да пробва в Тъстин. Беше чувала за него и лоши, и хубави неща — зависеше от гледната точка.
— Какво ще правиш, когато всичко свърши? — попита тя.
— Зависи дали ще съм жив.
— Да не би да имаш опасения?
— Както каза Нили, вече не сме такива, каквито бяхме преди. Останалите със сигурност не са били в добра форма.
— Мисля, че ще се справим.
— Надявам се.
— Искаш ли след това да наминеш към Ню Йорк?
— Бих искал.
— Но?
— Не правя планове, Карла.
— Защо?
— Вече водих този разговор с Дейв.
— Хората правят планове.
— Знам. Хората като Калвин Франц, Хорхе Санчес и Мануел Ороско. И Тони Суон. Той например беше планирал да дава на кучето си по четвъртинка аспирин дневно през следващите петдесет и четири седмици и половина.
Започнаха да претърсват улиците, които вървяха успоредно на магистралата. Магазините, бензиностанциите и банките с гишета за обслужване на автомобили изглеждаха пусти и сънливи под утринното слънце. В магазините за матраци, солариумите и складовете за преоценени мебели изобщо нямаше клиенти.
— На кого му е притрябвал солариум в Калифорния? — измърмори Диксън.
Намериха първата заложна къща до една книжарница в търговски център. Тя беше затворена. На прозорците бяха спуснати метални щори. И вътре изобщо не продаваха стоката, която търсеха. Витрините бяха пълни със старо сребро, бижута, чинии, фруктиери, пръстени за салфетки, игли за вратовръзки, часовници на верижка и рамки за картини. Не се виждаше нито един глок. Нито зигзауер, берета или Н&К.
Продължиха нататък.
След две пресечки на изток покрай магистралата намериха това, което им трябваше. Беше отворено. Витрините бяха пълни с електрически китари, с мъжки деветкаратови златни пръстени с малки диаманти и с евтини часовници.
И оръжия.
Не бяха на самата витрина, но ясно се виждаха под стъклото на дългия щанд, зад който стоеше продавачът. Имаше към петдесет пистолета, револвери и автоматични оръжия, черни и никелирани, с каучукови и дървени ръкохватки, подредени в стройна редица. Магазинът беше точно такъв, какъвто им трябваше.
Но не и собственикът.
Беше очевидно честен човек, който спазва законите. Бял, на трийсет и няколко, възпълен, с добри гени, провалени от преяждане. На стената зад главата му беше окачено разрешително за търговия с оръжие. Изрецитира им ограниченията с тон на свещеник по време на служба. Първо, купувачът трябваше да представи разрешително за притежаване на оръжие. След това трябваше да се направят три проверки — първата трябваше да установи, че Диксън не се опитва да купи повече от едно оръжие в рамките на трийсет дни; втората да провери името й в досиетата на щатската полиция, за да установи дали не е криминално проявена; и третата — да направи същото, но на федерално равнище чрез националната информационна система на полицията.
После Диксън трябваше да изчака още десет дни, преди да си прибере покупката — мярка, която целеше да ограничи престъпленията, извършвани в състояние на афект.
Диксън отвори чантата си, за да може човекът добре да огледа пачката, която носеше вътре. Но той не се впечатли. Просто хвърли един поглед вътре и извърна глава.
Ричър и Диксън излязоха мълчаливо.
На трийсет мили северозападно от тях Азари Махмуд стоеше на слънце, потеше се и наблюдаваше как съдържанието на контейнера се прехвърля в каросерията на товарния камион. Кашоните бяха по-малки, отколкото си ги представяше. Сигурно нямаше смисъл да са по-големи — все пак устройствата в тях бяха с размерите на цигарена кутия. Беше глупаво да ги записват като устройства за домашно кино. Освен ако не можеха да ги представят за преносими DVD плейъри. От онези, които хората си носят в самолетите. Или може би МР3 плейъри — от малките, с белите проводници и миниатюрните слушалки. Това щеше да изглежда по-достоверно.
Той се усмихна.
Ричър продължи на изток между рекламните билбордове, търсейки най-евтината част на града. Беше сигурен, че веригите магазини продължават от Бевърли Хилс чак до Малибу, но в северната част всичко беше по-дискретно. Щом наближи първите магазини за автомобилни гуми, в които четири радиални гуми се предлагаха за по-малко от сто долара, той започна да се оглежда по-внимателно. И почти веднага беше възнаграден. Забеляза една заложна къща, а Диксън в същия момент видя друга вляво. Магазинът на Диксън изглеждаше по-голям, така че те продължиха до светофара, за да направят обратен завой, и по пътя дотам видяха още три.
— Голям избор — отбеляза Ричър. — Можем да си позволим да експериментираме.
— С какво? — попита Диксън.
— С прекия подход. Но ти ще трябва да останеш в колата. Прекалено много приличаш на ченге.
— Ти ми каза да се облека така — възрази тя.
