квартала имаше много приходящи. Камионите за пренасяне на мебели не бяха необичайна гледка. Камионът на Махмуд беше оставен на паркинг на две пресечки оттам. Заключен и празен.
Но не за дълго.
Онези от „Нова ера“ настояваха „Малко крило“ да не се използва в Съединените щати. Той с готовност се беше съгласил. Увери ги, че възнамерява да използва оръжието в Кашмир, на границата, срещу индийските военновъздушни сили. Излъга, разбира се. Остана изумен, че го помислиха за пакистанец, както и от интереса им към намеренията му. Може би бяха патриотично настроени. Или имаха роднини, които често летяха с вътрешните линии.
Но трябваше да бъде дипломатичен и да играе по техните правила. Затова се наложи да преглътне временното неудобство с контейнера и склада. Лесно щеше да го преодолее. В Южна Калифорния беше пълно с общи работници. Махмуд изчисли, че ще им отнеме по-малко от трийсет минути да натоварят камиона.
Четиримата решиха, че няма да имат проблеми с дрехите и телефоните. Във всеки супермаркет можеха да намерят най-необходимото. Пистолетите обаче си бяха пистолети, независимо дали можеха да ги намерят навреме. Диксън искаше „Глок 19“. Ръцете на Нили бяха по-големи, така че тя си избра „Глок 17“. О’Донъл искаше „Берета“. Ричър нямаше претенции. Не възнамеряваше да стреля по някого. Планираше да използва само ръцете си. „Глок“, „Зигзауер“, „Берета“ или Н&К — за него нямаше значение, стига да стреля с деветмилиметрови патрони. Така и четиримата щяха да използват едни и същи амуниции. А това беше по- ефикасно.
Колите представляваха още по-голям проблем. Не беше лесно човек да се сдобие с напълно анонимна кола. Накрая О’Донъл предложи да използват „оризови ракети“ — малки ниски седани или купета японско производство с дебел ауспух, лети джанти, сини фарове и тъмни стъкла. Моделите отпреди три-четири години нямаше да са скъпи, а се срещаха навсякъде по улиците. В Калифорния изглеждаха почти невидими. Освен това според О’Донъл бяха много ефективно прикритие от психологическа гледна точка. Хората толкова тясно ги свързваха с латиноамерикански гангстери, че никой нямаше да си помисли, че зад тъмното стъкло седи бял бивш военен.
Решиха първо да осигурят колите и телефоните, а после пистолетите. Така двама или трима от тях можеха да се заемат поне с разузнаването. На път за магазина за телефоните можеха да се отбият в „Гап“ или в някой друг магазин за дрехи. След това — снабдени със средства за комуникация и подходящо облекло — можеха да огледат автокъщите за коли на старо, докато намерят каквото им трябва.
За всичко това имаха нужда от пари в брой. В голямо количество. С каквото разполагаше единствено Нили. С откраднатия крайслер Ричър я закара до една банка в Бевърли Хилс. Петнайсет минути по-късно Нили излезе оттам с петдесет хиляди долара в кафяв хартиен плик. Деветдесет минути по-късно вече разполагаха с дрехи и телефони. Телефоните бяха най-обикновени модели с предплатена карта, без камери, игри или други екстри. Купиха си зарядни устройства за автомобил и слушалки. Дрехите бяха меки сиви памучни ризи и панталони и черни якета, които купиха в обикновен магазин на Санта Моника Булевард — по два комплекта за О’Донъл, Диксън и Нили и един комплект за Ричър, — както и ръкавици, бейзболни шапки и високи обувки от един туристически магазин на „Мелроуз“.
Върнаха се в хотела, за да се преоблекат, и седнаха във фоайето за десет минути, за да запишат номерата на телефоните си и да разучат как да провеждат конферентен разговор. След това тръгнаха на северозапад, към Ван Нюйс Булевард, за да търсят коли. Във всеки голям град има поне по един булевард с автокъщи за автомобили втора ръка, а в Лос Анджелис бяха много повече. Но О’Донъл беше чувал, че на „Ван Нюйс“ северно от магистрала „Вентура“ са най-добрите. И се оказа прав. Там откриха истински рог на изобилието. Нови и стари коли, евтини и скъпи, неограничен избор без неудобни въпроси. Четири часа по- късно по-голямата част от бюджета за превозни средства беше похарчена, а те разполагаха с четири коли втора употреба. Две тунинговани хонди сивик и две тунинговани хонди прелюд; две сребристи и две бели. И четирите бяха износени от каране. Но палеха без проблем, спирачките и воланите им работеха, а и не привличаха вниманието.
С крайслера вече имаха пет коли, които трябваше да върнат до Сънсет Булевард, а само четирима шофьори, така че се наложи да направят два курса. След това четиримата се качиха в хондите и се заеха да си пробиват път към източната част на Лос Анджелис, за да минат край стъкления куб на „Нова ера“. Движението беше толкова натоварено, че стана късно, докато стигнат дотам. Сградата вече беше заключена и опустяла. Нямаше нищо за гледане.
С конферентна връзка четиримата се уговориха да вечерят в Пасадина. Намериха една закусвалня на някаква шумна улица и седнаха на маса за четирима, по двама един срещу друг, рамо до рамо в новите си сиви ризи. Все едно че бяха с униформи. Не си го признаваха, но Ричър усещаше, че всички се чувстват добре. Съсредоточени, изпълнени с енергия, изправени срещу сериозен противник. Разговаряха за миналото. Приключения, скандали, измъквания на косъм. Докато говореха, годините сякаш отшумяха и в очите на Ричър сивото се превърна в зелено, а Пасадина — в Хайделберг, Манила или Сеул.
Старият отряд, отново заедно.
Почти.
Два часа по-късно излязоха обратно на Сънсет Булевард и О’Донъл и Нили поеха първата смяна пред „Нова ера“. Трябваше да отидат там преди пет сутринта на следващия ден. За Ричър и Диксън оставаше да купят оръжията. Преди да си легне, Ричър взе телефона на убития от крайслера и отново набра номера, на който се беше обадил от Лас Вегас. Никой не вдигна. Включи се гласова поща. Ричър не остави съобщение.
60
Ричър знаеше от опит, че най-добрият начин да се сдобиеш с оръжие, което не подлежи на проследяване, е да намериш някой, който го е откраднал, и ти на свой ред да го откраднеш. Или да намериш притежател на незаконен пистолет. По този начин нямаше да има последствия. Понякога възникваха дребни затруднения както например с момчетата зад Музея на восъчните фигури, но те се преодоляваха безболезнено.
Но да се сдобие с четири точно определени пистолета беше сложна задача. Винаги е по-трудно да въоръжиш група, отколкото отделни лица. Изискването за вида амуниции, както и за състоянието и амортизацията на оръжието допълнително усложняваше нещата. Докато пиеше първото си кафе за деня, Ричър направи някои изчисления. Патроните тип „парабелум“, калибър 9 мм, със сигурност бяха най- популярните за пистолети, но на улицата все още се срещаха и патрони с калибър 380, 45, 22, 357 и дори 40, в най-различни разновидности. Значи шансът при произволен обир да попаднат на пистолет, който стреля с деветмилиметрови патрони, беше, грубо казано, едно към четири. Като добавим и това, че вероятността да попаднат на що-годе добре поддържано оръжие беше едно към три, трябваше да организират общо четирийсет отделни обира, за да си осигурят всички пистолети, от които имаха нужда. Това щеше да отнеме цял ден.
Следващата идея на Ричър беше да открие някой корумпиран шеф на снабдяването във военно поделение. Форт Ъруин не беше далеч. Още по-добре беше да намери корумпиран шеф на снабдяването в морската пехота. Кемп Пендълтън беше по-далеч от Форт Ъруин, но пътят дотам беше по-удобен. А и сред морските пехотинци се ширеше мнението, че 9-милиметровата берета е ненадеждно оръжие. Началниците на военните складове бяха склонни да ги бракуват. Някои от така бракуваните бройки всъщност бяха напълно годни оръжия. Именно те се изнасяха през задния вход на поделението по сто долара парчето. Схемата работеше по същия начин като тази в „Нова ера“. Но щяха да им трябват няколко дни, за да я организират. Може би дори седмици. Трябваше да спечелят доверието на продавача. А това не беше лесно. Преди години Ричър беше изпълнявал такива задачи, докато действаше под прикритие. Беше сериозна работа, а резултатът не си заслужаваше усилията.
Карла Диксън смяташе, че има по-добра идея. Обсъдиха я на закуска. Тя очевидно също не приемаше варианта да отидат в някой магазин и да купят пистолетите по законния начин. Нито тя, нито Ричър знаеха
