— Хорхе Санчес или Тони Суон? — настоя Ричър.
— Тони Суон — отвърна Мони.
62
— През последните няколко седмици — продължи Мони — и ние научихме някои нови номера. Вече оставяме лешоядите да вършат нашата работа. Излизаме като орнитолози всеки път, когато имаме свободен половин час. Като се качиш на покрива на колата с бинокъл, обикновено виждаш каквото ти трябва. Ако кръжат два лешояда, сигурно е труп на койот, ухапан от змия. Но ако са повече, сигурно е, че трупът е по- голям.
— Къде? — попита Ричър.
— В същия район.
— Кога?
— Преди известно време.
— С хеликоптер?
— Няма друг начин.
— Сигурни ли сте за самоличността?
— Беше по гръб. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Пръстовите отпечатъци бяха запазени. Дори портфейлът му беше в джоба. Много съжалявам.
Дойде сервитьорката. Същата, която ги беше обслужвала и преди. Тя спря до масата, усети настроението и се отдалечи, без да каже нищо.
— Защо се криете? — попита Мони.
— Не се крием — отвърна Ричър. — Просто чакаме погребенията.
— Тогава защо използвате фалшиви имена?
— Ти ни доведе за примамка. Които и да са тези хора, не искаме да ги улесняваме.
— Не знаете ли вече кои са?
— А ти знаеш ли?
— Нали не сте забравили, че не бива да предприемате самостоятелни действия?
— Тук сме на Сънсет Булевард — отвърна Ричър. — На територията на полицейското управление на Лос Анджелис. От тяхно име ли говориш?
— Просто приятелски съвет — каза Мони.
— Приема се.
— Андрю Макбрайд изчезна безследно в Лас Вегас. Пристигнал е, но не се е регистрирал никъде, не е взел кола под наем и не е излетял оттам. Задънена улица.
Ричър кимна.
— Много гадно, когато става така, нали?
— Но друг човек на име Антъни Матюс е наел товарен камион.
— Последното име от списъка на Ороско.
Мони кимна.
— Ендшпил.
— Къде го е наел?
— Нямам представа.
Мони извади четири визитни картички от джоба си. Разтвори ги като ветрило и внимателно ги остави на масата. На тях бяха отпечатани името му и два телефонни номера.
— Обадете ми се. Наистина. Може да имате нужда от помощ. Нямате работа с аматьори. Тони Суон изглеждаше солиден мъж. Поне това, което беше останало от него.
Мони се върна на работа, а сервитьорката отново се появи след пет минути и този път остана до масата. Ричър предполагаше, че вече никой не е гладен, но всички все пак си поръчаха. Стари навици.
Никой не го потвърди.
Изобщо никой не каза нищо. Навън слънцето светеше ярко. Беше прекрасен ден. Със синьо небе и малки бели облачета. По булеварда минаваха коли, в закусвалнята влизаха и излизаха хора. Звъняха телефони — стационарни в кухнята и мобилни в джобовете на клиентите. Ричър се хранеше методично и механично, без да обръща внимание какво има в чинията му.
— Трябва ли да се преместим? — обади се Диксън. — След като Мони вече знае къде сме.
— Никак не ми харесва, че онзи тип на рецепцията ни е издал — каза О’Донъл. — Трябва да му откраднем дистанционните за проклетите телевизори.
— Няма нужда да се местим — отговори Ричър. — Мони не е заплаха за нас. Освен това искам да разбера, когато намерят Санчес.
— Тогава какво ще правим сега? — попита Диксън.
— Ще си почиваме — отвърна Ричър. — Ще изчакаме да се стъмни, преди да излезем. И ще отидем на гости на „Нова ера“. С наблюдението не стигнахме доникъде, време е за по-активни действия.
Той остави бакшиш от десет долара на масата за сервитьорката и отиде на касата, за да плати сметката. След това всички излязоха навън и останаха на паркинга за миг, примигвайки срещу яркото слънце, преди да поемат обратно към „Дюните“.
Ричър отиде да вземе куфара, после всички се събраха в стаята на О’Донъл, за да проверят откраднатите пистолети. Диксън избра по-малкия глок, модел 19. О’Донъл разгледа останалите шест пистолета модел 17 и избра трите, които според него бяха най-добри. Добави към тях и пълнителите от останалите три, така че тримата с Нили и Ричър да могат да презаредят бързо още веднъж. На Диксън щеше да се наложи да презареди пълнителя си ръчно след първите седемнайсет изстрела. Това не беше голям проблем. Ако една престрелка с пистолети не е свършила след седемнайсет изстрела, значи някой не е внимавал, а Ричър вярваше, че Диксън ще внимава. Досега винаги беше внимавала.
— Каква охрана можем да очакваме около сградата? — попита Ричър.
— От най-модерните ключалки — отвърна Нили. — И аларма на портала. Освен това си мисля, че през нощта ключът за отваряне на вратата на рецепцията е свързан с датчик за движение. И с още една аларма. И сигурно навсякъде вътре има датчици за движение. Някои от вратите на кабинетите сигурно също имат отделни аларми. Всички те са свързани със стационарните телефонни линии. Но вероятно имат и втора безжична мрежа, може би дори сателитна връзка.
— И кой ще дойде, когато се включи алармата?
— Много добър въпрос. Според мен няма да са ченгетата. Струва ми се прекалено евтин вариант за тази компания. Предполагам, че алармата задейства директно тяхната собствена охрана.
— А не държавната?
— Има логика, естествено. Пентагонът харчи милиарди за това място, така че изглежда логично правителството да иска да участва в охраната. Но се съмнявам. В днешно време не всичко е логично. Все пак дадоха охраната на летищата на частни фирми. Освен това най-близкият офис на Агенцията за военно разузнаване е много далеч. Така че си мисля, че охраната на „Нова ера“ е вътрешна, независимо колко опасно е „Малкото крило“.
— С колко време ще разполагаме, след като отворим портала?
— Кой каза, че ще го отворим? Нямаме ключове, а такива ключалки не се отварят с ръждив пирон. Според мен няма да успеем да се справим с нито една ключалка.
