— Аз ще се заема с ключалките. Колко време ще имаме, след като влезем?
— Две минути — отвърна Нили. — В такава ситуация правилото за двете минути е единственото, на което можем да разчитаме със сигурност.
— Добре — каза Ричър. — Ще го направим в един сутринта. Вечерята е в шест. Отивайте да почивате.
Останалите тръгнаха към вратата. Той излезе след тях с ключовете от крайслера в ръка. Нили го погледна въпросително.
— Колата вече не ни трябва — обясни той. — Ще я върна. Но първо ще отида да я измият. Трябва да се опитаме да се държим цивилизовано.
Ричър подкара крайслера обратно по Ван Нюйс Булевард, на север от магистрала „Вентура“. Булевардът на автокъщи за нови и употребявани коли, евтини и скъпи, лъскави и обикновени, но и на магазини за гуми, вулканизатори, бояджии, за масла, аудио оборудване и аксесоари.
И автомивки.
Имаше огромен избор. Машинно измиване, ръчно миене, пароструйка, излъскване и пълно почистване отвън и отвътре. Ричър измина една миля в едната посока и една в обратната и си избра четири мивки, където предлагаха всичко. Спря на първата и си поръча пълната услуга. Цяла тълпа от хора с гащеризони обградиха колата, а той застана на слънце и ги загледа как работят. Първо почистиха вътрешността с прахосмукачка, после цялата кола беше изтеглена през един стъклен тунел върху конвейер, докато я обливаха с вода и всякакви други течности. Служители с гъби измиха металните повърхности, а други — на пластмасови стъпенки — излъскаха покрива. После колата мина под една ревяща сушилня, след което други служители я атакуваха отвътре с аерозолни спрейове и кърпи. Излъскаха всеки сантиметър, така че накрая колата блестеше от безупречна чистота. Ричър плати, остави бакшиш, извади ръкавиците си от жабката, сложи си ги и се отдалечи.
Спря на сто метра, до втората автомивка, която си беше избрал, и ги накара да повторят цялата процедура. Мъжът на рецепцията го погледна объркано за момент, после сви рамене и повика хората си. Ричър отново застана на слънце, за да ги гледа как работят. Прахосмукачката, шампоанът, аерозолните спрейове, кърпите. Плати, остави бакшиш, пак си сложи ръкавиците и подкара обратно към мотела.
Остави колата на слънце в ъгъла на паркинга, където щеше да изсъхне напълно. После измина пеш дългата пресечка на юг до Фаунтън Авеню. Намери магазин, който беше започнал съществуването си като аптека, но сега продаваше всякакви дребни неща за домакинството. Влезе и купи четири фенерчета. Черни, с по три батерии — достатъчно мощни, за да вършат работа, и достатъчно малки, за да се носят лесно. И достатъчно големи, за да се използват като бухалка. Момичето на касата му ги сложи в найлонов плик с надпис „Обичам ЕЛ ЕЙ“ — с главни букви и червено сърце. Ричър понесе плика обратно към мотела, полюшвайки го в ръка и слушайки тихото шумолене на найлона.
Никой не можа да понесе мисълта още веднъж да се хранят в „Денис“. Вместо това си поръчаха пица по телефона от „Доминос“ и я изядоха в занемареното фоайе до пералното помещение. Купиха си и безалкохолни напитки от шумния червен автомат пред вратата. Беше идеална вечеря — предвид онова, което им предстоеше. Излишни калории, мазнини и въглехидрати. Източник на енергия със закъснител, който щеше да им стигне за дванайсет часа. Преди много години военен лекар им беше обяснил основните принципи на обмяната на веществата.
— Какви са задачите за довечера? — попита О’Донъл.
— Задачите са три — отвърна Ричър. — Първо, Диксън ще се заеме с рецепцията, за да види дали ще научи нещо полезно. Второ, Нили ще намери офиса на Жената-дракон и ще се заеме с него. Двамата с теб ще претърсим останалите офиси. Разполагаме общо със сто и двайсет секунди. Трето, ще видим кои са хората от охраната, когато се появят.
— Ще ги чакаме да се появят?
— Само аз ще ги чакам — отвърна Ричър. — Вие ще се върнете тук.
Ричър се качи в стаята си, изми си зъбите и си взе дълъг горещ душ. После се изтегна на леглото и заспа. Часовникът в главата му го събуди в дванайсет и половина през нощта. Ричър се протегна, пак си изми зъбите и се облече. Сиви джинси, сива риза и черно яке, закопчано догоре. Стегнато завързани високи обувки. Ръкавици. Ключовете от крайслера в единия джоб на панталона и допълнителният пълнител за пистолета в другия. Мобилният телефон, откраднат от Лас Вегас, в единия джоб на ризата, а собственият му телефон в другия. Фенерчето в единия джоб на якето, а самият пистолет — в другия. Нищо повече.
Той излезе на паркинга в един без десет. Останалите вече бяха там — застанали в сенките, далеч от всички лампи.
— Добре — каза той.
Обърна се към О’Донъл и Нили:
— Вие двамата вземете вашите хонди.
После към Диксън:
— Карла, ти вземи моята. Паркирай я наблизо, обърната на запад, и ми остави ключовете вътре. После ще се върнеш с Дейв.
— Наистина ли ще оставиш крайслера там? — попита Диксън.
— Вече не ни трябва.
— Вътре е пълно с нашите отпечатъци, коса и нишки от дрехите.
— Вече не. Момчетата от Ван Нюйс Булевард се погрижиха. Да тръгваме.
Удариха юмруците си един в друг като състезатели от един отбор, както правеха едно време, после се пръснаха и се качиха по колите. Ричър седна в крайслера и запали двигателя — осемте цилиндъра глухо заръмжаха в тъмното. После чу как запалиха и хондите — по-малките им двигатели кашляха, а тунингованите им ауспуси усилваха звука. Той даде на заден, зави и се отправи към изхода. В огледалото за обратно виждане видя три чифта ярки сини фарове, които потеглиха след него. Зави на изток по Сънсет Булевард, на юг по „Ла Брий“ и пак на изток по „Уилшър“, а останалите го последваха в индианска нишка, като поддържаха еднаква дистанция помежду си в разредения нощен трафик.
63
След като отминаха Макартър Парк и излязоха на магистрала 110, големият град притихна. Отдясно беше централната част — тиха и пуста. В китайския квартал се мяркаха светлини, но нямаше движение. От другата страна беше стадионът на „Доджърс“ — огромен, тъмен и празен. След това отново слязоха от магистралата и се спуснаха по улиците на изток. Дори през деня не беше лесно да се ориентират, а в тъмното беше още по-трудно. Но Ричър вече беше изминавал този маршрут три пъти — два пъти като пътник и веднъж като шофьор — и реши, че е запомнил завоите.
И наистина беше така. Той намали скоростта на три пресечки преди сградата на „Нова ера“ и изчака другите да го настигнат. После ги поведе в обиколка на две пресечки разстояние от целта — за всеки случай. Обиколиха втори път по-отблизо, на една пресечка разстояние. Въздухът беше натежал от мъгла. Стъкленият куб изглеждаше тъмен и пуст. Декоративните дървета на паркинга бяха осветени за красота и светлината се отразяваше в огледалните стени на сградата, но нямаше други специални прожектори. Бодливата тел на оградата изглеждаше тъмносива в мрака, а порталът беше затворен. Ричър намали до него, отвори прозореца си, протегна ръка навън и описа кръг с ръката си в ръкавица, като бейзболен съдия, който отсъжда пълна обиколка на базите.
— Ключалката е голяма.
Ричър все още седеше зад волана на крайслера, без да гаси двигателя. Прозорецът му беше отворен.
