видели всичко, което можеха да видят, и започваха да се набиват на очи.
— Прибирайте се — нареди Ричър. — Вече знаем всичко, което ни трябва.
След това звънна и телефонът на Нили. Личният й мобилен телефон, а не предплатеният. Беше човекът от Чикаго. В Лос Анджелис беше десет и половина, значи в щата Илинойс беше време за обяд. Тя го изслуша мълчаливо и неподвижно, без да задава въпроси — просто попиваше информацията. След това затвори.
— Предварителни данни от системата на полицейското управление в Лос Анджелис — съобщи тя. — За двайсет години работа Ламейсън е бил обект на осемнайсет вътрешни разследвания, но нито веднъж не е наказван.
— По какви обвинения?
— Каквито се сетиш. Злоупотреба със сила, подкупи, корупция, липсващи наркотици, липсващи пари. Определено е от лошите, но е умен.
— Как се получава така, че такъв човек започва работа в компания за оръжейни доставки?
— Как изобщо се получава така, че започва работа в полицейското управление на Лос Анджелис? И го повишават? Ето как: като се преструва и работи здраво, за да запази досието си чисто. И като има партньор, който знае кога и как да си мълчи.
— Партньорът му вероятно е бил също толкова лош. Обикновено е така.
— С какъвто се събереш, такъв ставаш — отвърна Нили.
Беренсън слезе след четирийсет минути. Носеше две чанти — скъп черен кожен сак и яркозелен найлонов сак с лого на спортна фирма. Нейният багаж и багажът на детето. Тя ги натовари в багажника на тойотата. Ричър и Нили отидоха да си вземат колите, върнаха се с тях и образуваха стегнат охранителен конвой. По същия начин, както при следенето, макар и с различна цел. Нили се движеше плътно до нея, а Ричър ги следеше по-отдалеч. След една миля реши, че О’Донъл не е прав за това, че тунингованите хонди са най-незабележимите коли в щата Калифорния. Тойотата беше още по-подходяща. Ричър гледаше право в нея, но почти не я виждаше.
Беренсън спря пред едно училище. Беше голяма ниска сграда с кафеникави стени, обградена от характерната тишина край училищата, когато децата са вътре в час. След двайсет минути тя излезе отново, като водеше едно момче с кестенява коса. Беше дребно. Едва й стигаше до рамото. Изглеждаше малко объркан, но очевидно нямаше нищо против да го измъкнат от училище.
След това Беренсън покара малко по магистрала 110, слезе в Пасадина и пое към един хотел на някаква тиха улица. Ричър одобри избора. Паркингът беше зад хотела, така че тойотата й нямаше да се вижда от улицата, на вратата имаше пиколо, а зад рецепцията — две служителки. Достатъчно зорки очи, които да охраняват асансьорите и стаите. Беше по-добре от мотел.
Ричър и Нили останаха пред хотела, за да дадат на Беренсън и сина й достатъчно време да се настанят. Предположиха, че десет минути ще бъдат достатъчни. Използваха това време, за да хапнат в бара встрани от фоайето. Сандвичи, кафе за Ричър и безалкохолно за Нили. Ричър обичаше сандвичи с гарнитура. След това можеше да си изчисти зъбите с плисираната салфетка, в която ги загъваха. Не му се искаше да говори с хората с парченца пиле между зъбите.
Докато си пиеше кафето, телефонът му звънна. Пак беше Диксън. Беше се върнала в мотела заедно с О’Донъл. На рецепцията имаше спешно съобщение за тях. От Къртис Мони.
— Иска да се срещнем в онова място на север от Глендейл — съобщи Диксън. — Веднага.
— Където ходихме за Ороско?
— Да.
— Значи са намерили Санчес?
— Не каза. Но и не каза да се срещнем в моргата, а в болницата, от другата страна на улицата. Значи, ако е Санчес, все още е жив.
68
Диксън и О’Донъл потеглиха от мотел „Дюните“, а Ричър и Нили — от хотела в Пасадина. Двете места бяха на едно и също разстояние от болницата на север от Глендейл. На десет мили по двете страни на един и същ тъпоъгълен триъгълник.
Ричър очакваше двамата с Нили да пристигнат първи. Шосетата бяха успоредни на склоновете на планините Сан Габриел и излизаха направо на магистрала 210. Диксън и О’Донъл трябваше да карат на североизток, под прав ъгъл спрямо магистралите — по-трудна задача заради множеството кръстовища по целия път.
Но се оказа, че на магистрала 210 има задръстване. На сто метра от входа на магистралата движението замираше. Потокът от спрели коли, проблясващи на слънцето, стигаше до хоризонта. Класически изглед от Лос Анджелис. Ричър погледна в огледалото за обратно виждане. Хондата на Нили беше точно зад него. Модел „Сивик“, бяла, на около четири години. Не можеше да види самата Нили зад волана заради тъмното стъкло. В горния му край имаше лепенка — тъмносиня, със сребърни букви, които изписваха думите „Без страх“. Ричър си помисли, че девизът е много подходящ за нея.
Той й звънна по телефона.
— Напред има катастрофа — съобщи тя. — Чух по радиото.
— Страхотно.
— Ако Санчес е оцелял досега, ще издържи и още няколко минути.
— Къде са сгрешили? — попита Ричър.
— Не знам. Това със сигурност не е бил най-големият проблем, с който са се сблъсквали.
— Значи нещо ги е препънало. Нещо непредвидимо. Откъде ли е започнал Суон?
— От Дийн — отвърна Нили. — Човекът, който е контролирал качеството. Точно той е задействал алармата с поведението си. Лошите резултати сами по себе си не означават нищо. Но лошите резултати плюс контрольор на качеството в стрес вече означават много.
— Дали е научил цялата истина от Дийн?
— Вероятно не. Но все пак е било достатъчно, за да сглоби картинката. Суон беше много по-умен от Беренсън.
— И какъв е бил следващият му ход?
— Двоен — отвърна Нили. — Осигурил е защитата на Дийн и е започнал да търси допълнителни доказателства.
— С помощта на другите.
— Повече от помощ — каза тя. — Той ги е взел като подизпълнители. Бил е принуден, след като положението му в собствената му компания е било несигурно.
— Значи в нито един момент не е говорил с Ламейсън?
— По никакъв начин. Първото правило е да не се доверяваш на никого.
— Тогава в какво са се препънали?
— Не знам.
— А как е осигурил защитата на Дийн?
— По всяка вероятност е говорил с местните ченгета. Поискал е охрана — или поне патрулка, която редовно да минава край къщата му.
— Ламейсън е бивш полицай от управлението в Лос Анджелис. Може би все още има приятели в службата, които са го предупредили.
— Не става — възрази Нили. — Суон не е говорил с полицейското управление в Лос Анджелис. Дийн живее от другата страна на хълма. Извън юрисдикцията им.
Ричър помълча малко.
— А това всъщност означава, че Суон не е говорил с никого — каза той. — Защото там горе е царството на Къртис Мони, а той не знае нищо нито за Дийн, нито за „Нова ера“. Дори за Суон, освен чрез връзката му с Франц.
— Суон не е оставил Дийн без защита.
— Значи може би не е започнал от Дийн. Може би Суон изобщо не е знаел за него. Може би е намерил
