друг начин.
— Например? — попита Нили.
— Нямам представа — отвърна Ричър. — Може би Санчес ще може да ни каже.
— Смяташ, че е жив?
— Надявай се на най-доброто.
— Но бъди готов за най-лошото — отвърна тя.
Двамата затвориха. Колите запълзяха. За минута и една четвърт, през която бяха говорили по телефона, се бяха придвижили около пет коли напред. През следващите пет минути тишина се придвижиха около десет коли напред — шест пъти по-бавно, отколкото ако вървяха пеш. Хората около тях някак си се справяха с положението. Говореха по телефона, четяха, бръснеха се, гримираха се, пушеха, хранеха се, слушаха музика. Някои се печаха на слънце. Бяха навили ръкавите си и подаваха ръце през прозорците.
Предплатеният телефон на Ричър звънна. Пак беше Нили.
— Още новини от Чикаго — съобщи тя. — Добрахме се до други части от базата данни на полицейското управление в Лос Анджелис. Ленъкс и Паркър са горе-долу толкова лоши, колкото и Ламейсън. Двамата са били партньори. Подали са си оставките едновременно, точно преди дванайсетото вътрешно разследване в течение на дванайсет години. Сигурно са останали без работа само една седмица, преди Ламейсън да ги наеме в „Нова ера“.
— Радвам се, че нямам акции на „Нова ера“.
— Имаш. Компанията се финансира от Пентагона. Според теб откъде идват парите на Пентагона?
— Не и от мен — отвърна Ричър.
След още двеста метра магистралата се изправи и те видяха причината за задръстването в маранята далеч напред. В най-лявата лента имаше повредена кола. Най-банално произшествие, което обаче беше спряло цялото движение. Ричър прекъсна връзката и набра номера на Диксън.
— Пристигнахте ли вече? — попита.
— Остават ни около десет минути.
— Ние сме в задръстване. Обадете се, ако има добри новини. Всъщност обадете се каквито и да са те.
След още четвърт час стигнаха до повредената кола, а след няколко дръзки маневри между лентите успяха да я заобиколят. После движението се отпуши и всички продължиха по пътя си със седемдесет мили в час, все едно нищо не е станало. Ричър и Нили пристигнаха в болницата след десет минути. Бяха покрили десет мили за четирийсет минути. Със средна скорост петнайсет мили в час. Не беше голямо постижение.
Подминаха моргата и паркираха на местата за посетители на болницата. Прекосиха слънчевия паркинг до главния вход. Ричър забеляза хондите на О’Донъл и Диксън на паркинга. През главния вход се влизаше във фоайе, пълно с червени пластмасови столове. Някои бяха заети. Повечето — не. Беше доста тихо. Диксън и О’Донъл не се виждаха никъде. Нито Къртис Мони. На дългата рецепция работеха хора. Не бяха медицински сестри, а обикновени служителки. Ричър попита една от тях за Мони, но тя не знаеше нищо по въпроса. Нито за Хорхе Санчес. Тогава той попита за анонимни пациенти, приети в спешно отделение, и тя го препрати към друга рецепция зад ъгъла. Там му съобщиха, че не са приемали никакви анонимни пациенти в спешното и не знаят нищо за пациент на име Хорхе Санчес или полицай от Лос Анджелис на име Къртис Мони. Ричър извади телефона си, но го помолиха да не го използва в сградата, защото сигналът можеше да попречи на работата на чувствителната медицинска електроника. Той излезе на паркинга и се обади на Диксън.
Никой не отговори.
Ричър пробва с номера на О’Донъл.
Никой не отговори.
— Може би са изключили телефоните си — предположи Нили. — Защото са в спешно отделение или там някъде.
— С кого са там? Тук не са чували за Санчес.
— Трябва да са някъде вътре. Нали са пристигнали?
— Нещо не е наред — каза Ричър.
Нили извади визитката на Мони от джоба си. Подаде я на Ричър, за да набере номера на мобилния му телефон.
Никой не отговори.
После стационарният телефон.
Нищо.
Тогава звънна телефонът на Нили. Личният й телефон, а не предплатеният. Тя вдигна и се заслуша. После пребледня. Пялата кръв се отдръпна от лицето й, все едно беше от восък.
— Обаждане от Чикаго — каза тя. — Къртис Мони е бил партньор на Алън Ламейсън. Работили са заедно в полицейското управление в Лос Анджелис цели дванайсет години.
69
„Нещо ги е препънало. Нещо непредвидимо.“
Нили беше права, но само отчасти. Дийн наистина беше важен фактор, но не всичко беше започнало от него. Суон беше стигнал до него много по-късно в процеса на разследването, по някакъв друг начин, след като останалите вече са били включени в играта. Нямаше друго обяснение за катастрофата. Ричър застана на паркинга на болницата, затвори очи и си представи какво е станало. Представи си как Суон разговаря с Дийн — последното късче от мозайката — в къщата му, на север от планините, в пустинята до Палмдейл, в неговото убежище от градския жител, неговото райско кътче; край отворената врата минава младо момиче, на лицето на Дийн се чете страх, а на лицето на Суон — тревога. Ричър си представи как Суон го разпитва за цялата история — вдъхващ увереност, стабилност и спокойствие, както винаги. След това си представи и как Суон потегля с колата си право към полицейското управление, говори с Мони, обяснява, моли за помощ, изисква съдействие. Представи си как Суон си тръгва, а Мони вдига телефона. И слага кръст на живота му — на място, веднага. Както и на живота на Франц, Ороско и Санчес.
Ричър отвори очи и каза:
— Няма да загубим още двама. Не и докато съм жив.
Двамата изоставиха хондата сивик на Нили на паркинга на болницата и тръгнаха с прелюда на Ричър. Нямаше къде да отидат. Движеха се, за да не стоят на едно място. И говореха, за да не мълчат.
— Те са знаели, че рано или късно ще се появим — каза Нили. — Напрежението от очакването ги е убивало. Така че са променили разписанието в своя полза. Мони е подтикнал Анджела Франц да ми се обади. Измислил е версията за примамката, за да задържи Томас Брант в играта. Следял ни е на всяка крачка и ни е подавал информация, която вече знаем, за да ни държи подръка. Изчаквал е да си тръгнем сами. И когато ние не си тръгнахме, те са решили да действат — да ни елиминират. Първо в Лас Вегас, а после и сега.
Завиха обратно на магистрала 210. Потокът от коли се движеше бързо.
— Какъв е планът? — попита Нили.
— Няма план — отвърна Ричър.
Телефонният указател, с който се беше сдобила Диксън, беше в стаята на О’Донъл в мотела, но те изобщо не искаха да се приближават до Сънсет Булевард. Поне засега. Така че с общи усилия възстановиха приблизителното местонахождение на фабриката в Хайленд Парк и тръгнаха натам.
Лесно намериха Хайленд Парк. Беше приличен квартал — с чисти улици, къщи, бизнес паркове и малки фабрики за високотехнологични производства. По-трудно беше да намерят точния адрес на „Нова ера“. Не очакваха да видят рекламно табло с името на компанията. Вместо това търсеха анонимни, сериозно подсигурени огради и площадки за кацане и излитане на хеликоптери. Намериха няколко.
