ги унищожат.
— Няма значение. Всички по-важни места са поне на осемнайсет часа път от Денвър.
Нили поклати глава:
— Това е лудост. Не можем да чакаме двайсет и четири часа. Дори осемнайсет. Ти сам каза, че може да има десетки хиляди жертви.
— Да, но не още.
— Не можем да чакаме — настоя Нили. — По-лесно е да спрем камиона, докато излиза от Денвър. Защото може да тръгне във всяка посока. Към Ню Йорк. Към някое от големите летища, Джей Еф Кей или „Ла Гуардия“. Или към Чикаго. Представяш ли си какво ще стане, ако пуснат „Малко крило“ на летище „О’Хеър“?
— Не искам да си го представям.
— Всяка минута, която губим, прави откриването на камиона все по-трудно.
— Морална дилема — каза Ричър. — Двама души, които познаваме, срещу десет хиляди непознати.
— Трябва да кажем на някого.
Ричър не отговори.
— Трябва да кажем на някого, Ричър.
— Може да не искат да ни чуят. Нали точно така е станало на единайсети септември?
— Хващаш се за сламка. Вече не работят така. Трябва да кажем на някого.
— Ще го направим — отвърна той. — Но не още.
— Карла и Дейв ще имат по-добри шансове, ако на тяхна страна са и няколко отряда от специалните части.
— Шегуваш ли се? Веднага ще ги пишат странични щети.
— Дори не можем да пробием оградата — каза Нили. — Диксън ще умре, О’Донъл ще умре, още десет хиляди души ще умрат и ние също ще умрем.
— Вечно ли искаш да живееш?
— Не, но не искам да умирам днес. Ти искаш ли?
— Всъщност изобщо не ми пука.
— Честно?
— Никога не ми е пукало. Защо?
— Ти наистина си психопат.
— Погледни го от добрата страна.
— Каква е тя?
— Може би няма да се случи нищо лошо.
— Как така?
— Може би ще победим. Ти и аз.
— Тук? Може би. Но после? Мечтай си. Изобщо нямаме представа къде отива камионът.
— Можем да разберем по-късно.
— Мислиш ли?
— Нали в това ни бива най-много?
— Дали ни бива толкова, че да заложим десет хиляди човешки живота срещу два?
— Надявам се — отвърна Ричър.
Той продължи още една миля на юг и паркира до една извита странична уличка, пред сервиз за мотоциклети „Харли Дейвидсън“. Хеликоптерът на „Нова ера“ се виждаше в далечината.
— Каква ли е охранителната им система? — попита той.
— При обичайни обстоятелства? — каза Нили. — Детектори за движение върху оградата, здрави ключалки на всички врати и денонощен пазач в будката. При обичайни обстоятелства не им трябва нищо повече. Но точно днес обстоятелствата са извънредни. Направо забрави. Знаят, че все още сме тук, и ще ни чакат в пълно бойно снаряжение.
— Седем души.
— Седем, за които знаем ние. Може би са повече.
— Може би.
— И всички ще бъдат зад тази ограда. А ние ще бъдем отвън.
— Нека аз да се оправя с оградата.
— Няма как да я пробием.
— Няма нужда да я пробиваме. Има си портал. Кога се стъмва напълно?
— Да кажем, в девет, за по-сигурно.
— Те няма да излетят с хеликоптера, преди да се стъмни. Значи имаме седем часа. Седем от общо двайсет и четири.
— Никой не е казал, че имаме двайсет и четири.
— Вие ме избрахте за командващ офицер. Значи имаме толкова, колкото аз кажа.
— Може би вече са застреляли и двамата.
— Не са застреляли Франц, Ороско или Суон. Притесняват се от балистичната експертиза.
— Това е лудост.
— Няма да изгубя още двама души — заяви Ричър.
Двамата обиколиха „Нова ера“ още веднъж, бързо и незабелязано, за да запомнят разположението на сградите. Порталът беше по средата на предната част от оградата. Основната сграда беше зад него, в края на къса алея. Зад нея бяха пръснати останалите три постройки. Едната беше близо до площадката за хеликоптера. Другата беше малко зад нея. Третата беше разположена самостоятелно, на около трийсет метра от всички останали. И четирите сгради бяха построени върху бетонни площадки. Бяха със сива метална облицовка. Нямаха табели и надписи. Обстановката беше спартанска. Нямаше дървета. Нито цветя. Само неравна пожълтяла трева, утъпкани алеи и паркинг.
— Къде са крайслерите? — попита Ричър.
— Навън — отвърна Нили. — Търсят ни.
Двамата поеха обратно към болницата в Глендейл. Нили си взе колата от паркинга. После спряха до един супермаркет. Купиха си кутия кибрит. И два стека минерална вода „Евиан“. Дванайсет бутилки от по един литър, запечатани с вакуумирано фолио по шест. Спряха още веднъж, в магазин за автомобилни части. Оттам се сдобиха с червена пластмасова туба за бензин с вместимост пет галона и пакет кърпи за полиране на метални повърхности.
Накрая спряха на една бензиностанция, където заредиха резервоарите на колите и напълниха тубата.
Отправиха се на северозапад от Глендейл и стигнаха до Силвър Лейк. Ричър се обади по телефона на Нили и каза:
— Сега трябва да минем край мотела.
— Може би все още го наблюдават.
— Точно затова трябва да минем. Ако успеем да елиминираме един от тях още сега, по-късно ще се притесняваме за един по-малко.
— Може да са повече от един.
— Още по-добре. Колкото повече, толкова по-весело. Сънсет Булевард минаваше право през Силвър Лейк, на юг от резервоара. Беше много дълъг булевард. Ричър излезе на него и пое на запад. След шест мили мина покрай мотела, без да намалява скоростта. Нили караше на двайсет метра след него в своята хонда сивик. Ричър зави наляво на следващия ъгъл и паркира на една пресечка разстояние, а тя го последва. Оттам тесни улички водеха към служебния вход на мотела. Двамата тръгнаха по тях, на пет метра един зад друг. Не искаха да бъдат една мишена. Ричър вървеше напред, стиснал глока в джоба си. Бавно излезе на паркинга на мотела, от задната страна, по алея, от двете страни, на която бяха наредени контейнери за боклук. Паркингът изглеждаше нормално. Имаше осем коли, пет, от които бяха с номера от други щати, но нито една не беше син крайслер. В сенките не се криеше никой. Ричър зави надясно. Знаеше,
