Ламейсън се обади на Ричър по предплатения му телефон, купен от супермаркета, а не по мобилния телефон на Саропян от Лас Вегас. На дисплея се изписа номерът на Карла Диксън. Открита провокация. В гласа прозвуча самодоволство.
— Ричър? Трябва да поговорим.
— Давай — отвърна Ричър.
— За нищо не ставате.
— Така ли мислиш?
— Дотук изгубихте всички рундове.
— Освен този със Саропян.
— Вярно — съгласи се Ламейсън. — Това много ме разстрои.
— Свиквай. Защото ще изгубиш и още шестима от хората си, а след това ще си поиграем само ние двамата.
— Не — каза Ламейсън. — Няма да стане. Защото ще сключим сделка.
— Мечтай си.
— Условията ми са отлични. Искаш ли да ги чуеш?
— Давай по-бързо. Защото точно в момента съм в центъра. Имам среща с ФБР. Ще им разкажа всичко за „Малко крило“.
— Какво ще им разкажеш? — попита Ламейсън. — Няма нищо за разказване. Някои от устройствата ни бяха бракувани и унищожени. Пише го черно на бяло в документация, одобрена от Пентагона.
Ричър не отговори.
— Така или иначе, ти изобщо не си до ФБР — продължи Ламейсън. — Всъщност планираш да освободиш приятелите си.
— Мислиш ли?
— Никога не би поверил живота им на ФБР.
— Бъркаш ме с някой, на когото му пука.
— Ако не ти пукаше, изобщо нямаше да си тук. Тони Суон, Калвин Франц, Мануел Ороско и Хорхе Санчес ни разказаха всичко по въпроса, преди да умрат. Според тях човек не бива да се закача с военните следователи, защото те са недосегаеми.
— Това беше просто девиз. Още тогава беше остарял, а сега съвсем не важи.
— Да, но те разчитаха на него. Както и мис Диксън и мистър О’Донъл. Доверието им към теб е трогателно. Така че нека да поговорим за сделката. Можеш да спестиш много болка на приятелите си.
— Как?
— Двамата с мис Нили ще се предадете сега и ние ще ви задържим една седмица. Докато нещата се уталожат. А после ще ви пуснем. И четиримата.
— Или?
— Или ще счупим ръцете и краката на О’Донъл и ще използваме джобния му нож, за да си поиграем с Диксън. Но първо ще си поиграем с нея по друг начин. А накрая ще качим и двамата на хеликоптера.
Ричър замълча.
— Не се тревожи за „Малко крило“ — продължи Ламейсън. — Тази сделка вече е сключена. Нещата не могат да се върнат назад. Така или иначе, ракетите заминават за Кашмир. Ходил ли си там? Абсолютна дупка. Същинска клоака. Банда чалми, които се бият с други чалми. Какво ти пука?
Ричър мълчеше.
— Ще сключим ли сделка? — попита Ламейсън.
— Не.
— Пак си помисли. На Диксън никак няма да й хареса това, което сме намислили.
— Как да ти вярвам? Ако дойда, просто ще ме застреляш в главата.
— Съгласен съм, че има риск — отвърна Ламейсън. — Но смятам, че ще го поемеш. Защото носиш отговорност за положението на твоите хора. Ти ги провали. Беше техният лидер, а се издъни. Чувал съм много за теб. Честно казано, вече ми е писнало да чувам името ти. Ще направиш всичко по силите си, за да им помогнеш.
— Къде си? — попита Ричър.
— Сигурен съм, че знаеш.
Ричър погледна през стъклото. Опита се да прецени светлината, като взе предвид и затъмненото стъкло.
— Ние сме на два часа от вас — каза, като нарочно допусна малко напрежение в гласа си.
— Къде сте?
— На юг от Палмдейл.
— Защо?
— Отивахме към Дийн. Искахме да възстановим цялата история, като Суон.
— Обърнете — каза Ламейсън. — Веднага. Заради мис Диксън. Бас държа, че ще пищи. Всички мои момчета ще й се нахвърлят. Ще й дам телефона, за да слушаш.
Ричър помълча малко, после каза:
— Два часа. Нека да се чуем пак.
След това прекъсна връзката и се обади на Нили.
— Влизаме след шейсет минути.
А след това се облегна и затвори очи.
Шейсет минути по-късно небето на изток беше тъмносиньо, почти черно. Видимостта бързо намаляваше. Преди много години една педантична учителка беше обяснила на Ричър, че първо се спуска здрач, после полумрак, а накрая нощта. Настояваше, че „здрач“ и „полумрак“ означават различни неща. Според нея, ако човек иска да използва обща дума за това състояние на светлината, тя трябва да е „сумрак“.
Точно в момента навън се спускаше сумрак. Но не бе достатъчно тъмно.
Ричър набра номера на Нили и затвори след първото иззвъняване. Прозорецът й се спусна и тя му махна. Малка бледа ръка в тъмното. Ричър запали двигателя и се отдели от бордюра. Без да включва фаровете. Пое на изток към приближаващата нощ, направи десен завой и след три пресечки вече обикаляше край оградата на „Нова ера“, по часовниковата стрелка, от задната страна. Направи още един десен завой, излезе от страната на паркинга, остави колата да се движи по инерция и накрая спря до бордюра, на две трети от разстоянието до следващия ъгъл. Ако „Нова ера“ беше като циферблат на часовник, той беше спрял на четири часа. Ако беше като компас, беше малко на юг от източната страна.
Ричър излезе от колата, застана неподвижно и се ослуша. Не чу нищо. Не видя нищо. Хайленд Парк беше оживен квартал, но фабриката на „Нова ера“ беше в индустриалната му част. Работният ден беше свършил. Хората си бяха тръгнали. Улиците бяха тъмни и тихи.
Ричър отвори багажника на колата. Разби лампичката в багажника с юмрук. Разкъса найлона на бутилките минерална вода с палец. Извади една, отвинти капачката и дълго пи. След това изля останалата вода в канавката. Остави празната бутилка в багажника и повтори същото действие още единайсет пъти. Накрая имаше редица от дванайсет празни еднолитрови бутилки.
След това извади тубата с бензин. Беше с вместимост пет галона по американската система, което означаваше почти деветнайсет литра. Внимателно напълни бутилките. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на безоловен бензин. Миризмата му харесваше. Беше от най-великите миризми на света. Когато напълни и дванайсетата бутилка, остави тубата на земята. В нея останаха седем литра. Почти два галона.
Ричър отвори пакета с кърпи за полиране, които представляваха квадратни парчета бял памучен плат. Той ги нави стегнато като пури и ги напъха в гърлата на бутилките. Наполовина вътре, наполовина отвън. Бензинът започна да се пропива в тях — прозрачен и безцветен.
Коктейл „Молотов“. Грубо, но ефективно оръжие, което беше изобретено от фашистите по време на Гражданската война в Испания, а беше получило името си по-късно от финландците по време на битката им срещу Червената армия през 1939 г., като подигравка с името на съветския министър на външните работи — Вячеслав Молотов. Един финландски ветеран беше казал в спомените си: „Не съм знаел, че един танк може да гори толкова дълго.“
