че на пет метра зад него Нили ще завие наляво. Такава беше техниката им за подобни случаи, изработена преди много години. Той обиколи цялата сграда. Никой не изглеждаше подозрително. Във фоайето и пералното помещение нямаше хора. Видя само мъжа на рецепцията.
Ричър излезе на тротоара, за да огледа улицата. Беше чисто. Имаше движение, но нищо особено. Имаше коли, но не биеха на очи. Той се върна на паркинга и изчака Нили да завърши своята половина от обиколката. Тя провери тротоара и улицата, върна се и огледа рецепцията. Нищо. Нили поклати глава и двамата тръгнаха към стаята на О’Донъл — по различен маршрут, на пет метра разстояние един от друг, за всеки случай.
Ключалката на вратата беше разбита.
Или по-точно казано, самата ключалка беше здрава, но касата на вратата беше разбита. Дървото беше сцепено. Някой беше насилил вратата с железен лост или крик за кола. Ричър измъкна пистолета от джоба си и застана до вратата откъм пантите, а Нили застана откъм дръжката. Тя кимна, той ритна вратата навътре, а тя падна на колене и се завъртя към коридора с насочен пистолет. Още една стара техника. Човекът от страната на пантите отваряше вратата, а човекът от страната на дръжката влизаше ниско, за да представлява по-малка мишена. В общия случай хората, които се криеха в стаите, се целеха по-високо — към точката, в която предполагаха, че ще се падне центърът на тялото.
Но в тази стая не се криеше никой.
Беше абсолютно празна. И обърната наопаки. Претършувана до последния сантиметър. Бяха изчезнали всички папки от „Нова ера“, другият „Глок 17“, резервните патрони, пистолетите на гангстерите, корейският пистолет на Саропян и фенерчетата. Дрехите на О’Донъл бяха разхвърляни навсякъде из стаята. Костюмът му за хиляда долара беше свален от закачалката и стъпкан на пода. Тоалетните му принадлежности от банята се търкаляха наоколо.
Същото положение беше и в стаята на Диксън. Беше празна, но опустошена.
Както и стаята на Нили.
И стаята на Ричър. Сгъваемата му четка за зъби бе на пода — смачкана под нечия подметка.
— Копелета — процеди той.
Двамата обиколиха още веднъж всички стаи, целия мотел и квартала в радиус от една пресечка. Нямаше никого.
— Всички ни чакат в Хайленд Парк — каза Нили.
Ричър кимна. Двамата имаха общо два пистолета и шейсет и осем патрона. И покупките в багажника на хондата прелюд.
Двама срещу седмина или дори повече.
Без време за подготовка.
Без елемент на изненада.
Изправени срещу укрепена позиция без уязвимо място.
В безнадеждна ситуация.
— Готови сме — каза Ричър.
71
Винаги беше досадно и уморително да чакаш да се стъмни. Понякога Земята сякаш се въртеше по-бързо, а понякога — по-бавно. Този беше от вторите случаи. Бяха паркирали в тиха уличка на три пресечки от фабриката на „Нова ера“, от двете срещуположни страни на улицата — хондата сивик на Нили беше обърната на запад, а хондата прелюд на Ричър на изток. И двамата виждаха целта. Ситуацията зад оградата се беше променила. Колите на работниците бяха изчезнали от паркинга. На тяхно място се виждаха седем сини крайслера, модел 300С. Очевидно работата за деня беше приключила. Позициите бяха разчистени за предстоящата битка. В далечината зад колите, на около четвърт миля, се виждаше хеликоптерът. От това разстояние беше като малка бяла играчка, но Ричър и Нили смятаха, че ще забележат, ако тръгне да излита. А тръгнеше ли да излита, играта свършваше.
Ричър беше настроил и двата си телефона на вибрация. Нили му звънна на два пъти, за да убие времето. Всъщност беше толкова близо, че можеше просто да спусне прозореца и да му извика оттам, но сигурно не искаше да привлича внимание.
Първия път го попита:
— Спал ли си с Карла?
— За кога питаш? — понечи Ричър да спечели малко време.
— Откакто се срещнахме.
— Два пъти — отвърна той. — Само толкова.
— Радвам се.
— Благодаря ти.
— И двамата винаги сте го искали.
Обади му се отново след петнайсет минути.
— Имаш ли завещание? — попита.
— Няма смисъл — отвърна Ричър. — След като ми счупиха четката за зъби, вече не притежавам нищо.
— И как се чувстваш?
— Гадно. Обичах си тази четка.
— Не, имам предвид останалото.
— Нормално. Не видях Карла или Дейв да изглеждат по-щастливи от мен.
— Точно в момента със сигурност не са.
— Те знаят, че ще дойдем.
— Да, ако знаят, че всички ще умрем заедно, сигурно ще се ободрят.
— Все пак е по-добре, отколкото да умрат сами — каза Ричър.
Голям бял лекотоварен камион се движеше на запад по магистрала 70 през щата Колорадо, на път за щата Юта. Беше пълен до половината — малко повече от шестнайсет тона товар в каросерията, предвидена за четирийсет тона. Така че се движеше леко, но все пак бавно, заради изкачването по склоновете на планините. Щеше да се движи бавно, докато не завиеше на юг по магистрала 15. Тогава щеше да започне да се спуска по-леко — чак до щата Калифорния. Шофьорът беше пресметнал, че ще се движи със средна скорост от петдесет мили в час. Максимум осемнайсет часа, от началната точка до целта. Не смяташе да спира, за да си почива. Беше човек с мисия, който нямаше време за волности.
Азари Махмуд за трети път погледна картата. Предполагаше, че му трябват три часа. Или повече. Трябваше да прекоси почти целия Лос Анджелис, от юг на север. Не очакваше това да е лесна работа. Камионът беше бавен и тромав, а освен това движението сигурно щеше да бъде ужасно. Реши да си даде четири часа. Ако пристигнеше по-рано, просто щеше да изчака. Няма проблеми. Настрои алармата, легна си и се опита да поспи.
Ричър гледаше право пред себе си към източния хоризонт, опитвайки се да прецени светлината. Затъмненото предно стъкло изобщо не му помагаше. Погледнато през него, положението изглеждаше по- оптимистично. Небето сякаш беше много по-тъмно, отколкото в действителност. Той спусна стъклото на прозореца и подаде глава навън. В действителност имаше поне още един час дневна светлина. А след това — около един час здрач. И чак след това — пълен мрак. Ричър вдигна прозореца, облегна се на седалката и се отпусна. Съсредоточи се, за да забави пулса и дишането си.
И остана напълно отпуснат, докато не му се обади Алън Ламейсън.
72
