Лош късмет и неприятности

събитията.

Най-близо до него беше хеликоптерът. Машината все още стоеше на площадката, по диагонал от фабриката, на около седемдесет метра от Ричър. Зад нея се виждаше най-близката от малките постройки. Ричър предполагаше, че там се помещава офисът на пилота. Беше забелязал мъж с кожено яке, който на бегом излезе оттам. Зад него, на светлината на пожара, за миг се видяха схеми и карти, закачени на стената.

На еднакво разстояние от хеликоптера и офиса на пилота, на трийсет метра южно от тях, беше паркингът с шестте сини крайслера.

Зад офиса на пилота беше втората малка постройка. Ричър предполагаше, че е някакъв склад. Началникът на пожарната беше получил разрешение да я огледа набързо.

След нея беше основната сграда. Центърът на операцията. Мястото, където сглобяваха апаратурата. Където жените с предпазните шапки работеха на конвейерите.

Навсякъде около нея се виждаха суетящи се хора. Ричър беше почти сигурен, че е забелязал Ламейсън, съдейки по ръста и фигурата му — тичаше сред дима, крещеше заповеди и ръководеше операцията. Ленъкс и Паркър също бяха там. Както и други. Беше трудно да се каже колко са поради мрака и хаоса наоколо. Но бяха поне трима. А може би четирима или дори петима.

Третата малка сграда беше далеч назад, встрани от всичко останало, към далечния ъгъл по диагонал срещу Ричър. Никой не бе отворил вратата й, никой не я беше доближавал. Нито Ламейсън и хората му, нито пожарникарите.

Ричър предполагаше, че това е затворът.

Големият портал към улицата отново се затвори. След като и последната пожарна кола излезе навън, порталът се затръшна с шумно скърцане и с такъв трясък, че намотките бодлива тел по горния му край се разтресоха. Пазачът все още беше в будката си. Силуетът му ясно се различаваше през стъклото. Лампата над главата му хвърляше съвършен кръг от мека светлина, нарушаван само от четвъртитата сянка от рамката на прозореца.

Зад основната сграда се виждаха мъжете от охраната, които продължаваха да търсят нещо. Ламейсън беше извикал четирима от тях, за да им даде нареждания. Раздели ги на две двойки и ги изпрати да проверят оградата — едната двойка се движеше по посока на часовниковата стрелка, а другата обратно. Мъжете поеха бавно, успоредно покрай оградата, като ровеха в тревата с крака и гледаха надолу, нагоре и към самата ограда. Проснат на сто и петдесет метра от тях, Ричър се претърколи по гръб. Погледна небето. Беше почти съвсем тъмно. Смогът над града, който беше кафеникав през деня, сега беше в убито черно — като одеяло. Нямаше луна. Нямаше никаква светлина, освен последните незабележими остатъци от деня и слабото отразено оранжево сияние от светлините на града.

Ричър отново се претърколи по корем. Мъжете от охраната продължаваха да се движат бавно, по двойки. Ламейсън се връщаше в основната сграда. Паркър и Ленъкс не се виждаха никъде. Ричър предположи, че вече са се прибрали. Той продължи да наблюдава двойките охранители. Първо едната, после другата. Онези, които се движеха по часовниковата стрелка, бяха за Нили. Другите, които се движеха обратно на часовниковата стрелка, бяха за него. Оставаха им около сто и петдесет метра, преди да го доближат. Ако продължаваха да се движат с тази скорост, малко повече от четири минути. Съсредоточаваха усилията си върху оградата и една ивица от вътрешната й страна, широка около пет метра. Като зоната на фала около бейзболно игрище. Не носеха фенерчета. Претърсваха опипом. Трябваше да се спънат в нещо, за да го забележат. Ричър пропълзя двайсет метра навътре. Намери една падинка зад туфа трева и се притисна в нея. Ничия земя. Общата площ на фабриката беше около десет хиляди квадратни метра. Ричър заемаше приблизително два от тях. Нили също. Общо четири квадратни метра от десет хиляди. Шансовете да ги открият случайно бяха 1:2500. Ако не мърдаха и не вдигаха шум, разбира се.

Нещо, което Ричър не можеше да си позволи в никакъв случай.

Защото часовникът в главата му вече беше отброил два часа. Той се изправи на лакти, извади телефона си и набра номера на Диксън.

74

Ламейсън вдигна, на повече от сто метра оттам. Ричър беше закрил яркия дисплей на телефона си с палец. Искаше да продължи да вижда в тъмното, а освен това не му се искаше търсещите охранители изведнъж да вдигнат поглед и да забележат осветено от призрачно синьо сияние лице. Заговори с колкото се може по-нормален глас:

— Попаднахме в задръстване на магистрала 210. Отпред е заседнала някаква кола.

— Глупости — отвърна Ламейсън. — Вие сте тук наблизо. Хвърляте бензинови бомби през оградата ми.

Говореше силно и гневно. Мобилната връзка правеше гласа му остър, пронизителен и стържещ. Ричър притисна с показалец микрофона на телефона и хвърли поглед към претърсващите екипи. Бяха на сто и двайсет метра от него. Не бяха реагирали.

— Какви бомби? — попита.

— Много добре ме чу.

— Ние сме на магистралата. Нямам представа за какво говориш.

— Глупости, Ричър. Вие сте тук. Предизвикахте пожар. Но беше твърде жалък. Изгасиха го за пет минути. Сигурен съм, че сте видели как.

Всъщност бяха осем минути, помисли си Ричър. Не подценявай постижението ми, по дяволите. Но не каза нищо. Просто продължи да наблюдава двойката претърсващи охранители от своята страна. Вече бяха на сто и десет метра от него.

— Сделката се отменя — заяви Ламейсън.

— Чакай — каза Ричър. — Продължавам да мисля за сделката. Но все пак не съм идиот. Искам доказателство, че са живи. Може вече да си ги застрелял.

— Живи са.

— Докажи го.

— Как?

— Ще ти се обадя, когато излезем от задръстването. Може да ги докараш до портала.

— Абсурд. Никъде няма да ходят.

— Значи няма да вършим работа.

— Мога да им задам някакъв въпрос — предложи Ламейсън.

Охранителите вече бяха на деветдесет метра от Ричър.

— Какъв въпрос? — попита Ричър.

— Измисли някакъв въпрос, на който само те биха могли да отговорят. Ще ги попитаме и аз ще ти се обадя да ти кажа отговора.

— Не, аз ще ти се обадя — каза Ричър. — Не вдигам телефона, когато шофирам.

— Ти изобщо не шофираш. Какъв е въпросът?

— Попитай ги къде са служили, преди да постъпят в сто и десета специална част на военната полиция — каза Ричър, прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си.

Претърсващите охранители вече бяха на седемдесет метра от него. Ричър пропълзя още двайсет метра навътре, бавно и предпазливо, успоредно на оградата. През това време охранителите покриха още десет метра. Вече бяха на четирийсет метра и бавно се приближаваха, на метър и половина един от друг, като ровеха тревата с крака, взираха се към оградата и проверяваха за пробиви.

Ричър видя светлина на фасадата на основната сграда. Вратата се отваряше. Навън излезе висок силует. Вероятно Паркър. Той затвори вратата зад гърба си, заобиколи сградата и се отправи към далечната постройка, на трийсет метра оттам. Отключи вратата, влезе и излезе след по-малко от минута, като заключи отново, преди да се отдалечи.

Значи това наистина е затворът, помисли си Ричър. Благодаря.

Претърсващият екип вече беше на двайсет метра от него. Две хиляди сантиметра или 1,3 процента от