— Шейсет и пет милиона долара — каза Нили зад рамото му.
— И аз така предполагам — отвърна Ричър.
— Деветдесет секунди — каза тя.
Ричър се обърна към Мони.
— Колко от това е твое?
— Част от него — отвърна Мони. — Не много, предполагам.
Ричър стегнато сгъна документите и ги подаде на Нили. След това й подаде и кесийките. Нили прибра всичко по джобовете си. Ричър остави куфара отворен на пода, като празна черупка. Взе пистолета, изправи се и се обърна към Мони.
— Грешиш — каза. — Всъщност нищо от това не е твое.
— Минаха две минути — каза Нили.
— Приятелите ти са тук — каза Мони.
— Знам — отвърна Ричър.
— Ламейсън ми беше партньор.
— Вече ми го каза.
— Просто за сведение.
— Значи те знаят, че си тук?
— И преди съм идвал тук — отвърна Мони. — Много пъти.
— Вдигни телефона.
— Или?
— Или ще те застрелям в главата.
— Ти и без това ще го направиш.
— Имам право — каза Ричър. — Предал си шестима от приятелите ми.
Мони кимна.
— Знаех как ще свърши това — каза той. — Още когато не пристигна навреме в болницата.
— Движението в Лос Анджелис е ужасно — каза Ричър.
— Две минути и петнайсет секунди — обади се Нили.
— Сделка ли ми предлагаш?
— Вдигни телефона.
— И после какво?
— Кажи на пазача на портала да го отвори точно след една минута.
Мони се поколеба. Ричър притисна дулото на пистолета в слепоочието му. Мони вдигна телефона и набра номера. Ричър напрегна слуха си и чу сигнала „свободно“ от телефона, двигателите на крайслерите на паркинга на сто метра оттам и приглушения звън на телефона на четирийсет метра, в будката на пазача.
Пазачът вдигна. Мони каза:
— Обажда се Мони. Точно след една минута отвори портала.
След това затвори. Ричър се обърна към Нили:
— Аз ли съм командващият офицер?
— Да — отвърна тя.
— Тогава слушай — нареди той. — Когато се отвори порталът, отиваме при колите и изчезваме оттук възможно най-бързо.
— А после? — попита тя.
— После ще се върнем.
— Навреме?
Ричър кимна.
— Ще стигнем навреме, ако точно сега не се бавим. Те вече са в колите си. Значи наистина трябва да тичаме здраво. Ти си много по-бърза от мен, така че аз ще изостана. Но не искам да ме чакаш. Не искам дори да поглеждаш назад. Не можем да си позволим да изгубим и един метър — нито един от нас.
— Разбрано — отвърна Нили. — Минаха три минути.
Ричър сграбчи Мони за яката и го изправи на крака.
Издърпа го иззад бюрото, навън от офиса, по коридора и във фоайето. Завлече го до изхода. И го изкара навън на двора, в нощта. Навсякъде миришеше на мокра пепел. Трите крайслера отново се бяха раздвижили в далечината. Описваха стегнати кръгове на паркинга, а фаровете им хвърляха светлини по оградата като прожекторите във филмите за затворници.
— Чакай изстрела за старт — каза Ричър на Нили.
Той наблюдаваше портала. Видя как пазачът се раздвижи в будката си, как намотката от бодлива тел на портала се люшна напред и миг по-късно чу скърцането на лагерите по металната релса. Видя как порталът се раздвижи. Притисна пистолета в слепоочието на Мони и натисна спусъка. Черепът на Мони експлодира, а Нили и Ричър хукнаха — като спринтьори, които са чули стартовия изстрел на състезанието.
Нили веднага го изпревари с половин крачка. Ричър спря на място и я проследи с поглед. Тя прелетя през светлината, която се изливаше навън от будката на пазача, и в движение заобиколи края на отварящия се портал. Изхвърча на улицата и се изгуби от поглед.
Ричър се обърна и се затича в противоположната посока. Петнайсет секунди по-късно отново беше там, откъдето беше започнал — зад дългия нос на хеликоптера.
77
Вероятно бяха видели Нили и бяха предположили, че Ричър е пред нея. Или просто бяха забелязали движението на портала или бяха чули шума от него през отворените прозорци. Със сигурност бяха чули изстрела. И по всяка вероятност си бяха представили какво е станало. Каквото и да беше обяснението, те се хванаха на въдицата. Реагираха незабавно. И трите коли набиха спирачки, маневрираха, направиха завой, набраха скорост и се отправиха към улицата, като поднасяха като луди и хвърляха зад себе си високи опашки от прах. Профучаха през портала като състезателни коли на завой. Фаровете им осветиха улицата като ден.
Ричър ги проследи с поглед.
Изчака отново да притъмнее и да притихне. Едва тогава преброи до десет и бавно тръгна покрай дясната страна на хеликоптера. Не погледна вратата на кабината. Мина край нея и хвана лоста за отваряне на задната врата.
Опита го.
Беше отключено.
Той хвърли поглед през рамо към офиса на пилота. Нищо не помръдваше. Ричър натисна лоста. Вратата се отвори. Беше широка, лека и се отваряше настрани, като вратата на микробус. Ричър изобщо не очакваше това. Очакваше тежка пневматична конструкция като на самолет.
Задържа вратата отворена, промуши се край нея и се качи в хеликоптера. Дръпна я след себе си, спря за момент и после решително я затвори докрай, с едно внезапно и шумно изщракване на резето. Приведе се и предпазливо надникна през прозореца към къщичката на пилота.
Нищо.
Ричър се завъртя, без да се изправя, и застана на колене в тъмната кабина. Отвътре хеликоптерът приличаше на голям микробус. Беше съвсем малко по-широк и по-дълъг от училищните ванове от телевизионните реклами, но с по-аеродинамична форма. Вътре трябваше да има седем седалки — две в кабината на пилота, три по средата и две отзад, — но средната редица липсваше. Седалките бяха големи и тежки, с облегалка за главата и черна кожена тапицерия. Имаха облегалки и за ръцете. Като фотьойли. Имаха и предпазни колани. Подът на кабината беше тапициран с черен мокет, а стените — с черен винил. Малко демоде. Ричър предположи, че хеликоптерът е купен на старо. Усети лек мирис на керосин.
Зад най-задните седалки имаше празно място. Ричър предположи, че е за багаж. Багажник, точно като в микробус. Не беше огромно място, но беше достатъчно. Ричър намери лостчетата и наведе облегалките на седалките напред. Изкатери се през тях и седна на пода — настрани, с изпънати крака и глава, притисната в облегалката. Извади отнетите пистолети от колана си и ги остави на пода, до коленете си. След това се
