Лош късмет и неприятности

милята. Ричър пропълзя напред, за да скъси дистанцията. Охранителите продължаваха да се приближават. Вече бяха на разстояние десет метра, по диагонал, може би на осем метра вляво от Ричър.

Телефонът му започна да вибрира в джоба.

Той го измъкна и го погледна в шепата си. На дисплея беше изписано името на Диксън, значи се обаждаше Ламейсън. С отговорите на въпроса му, предадени току-що от Паркър.

Нали ти казах, че аз ще ти се обадя, помисли си Ричър. Сега не мога да говоря.

Той пъхна телефона обратно в джоба си и продължи да чака. Охранителите почти се бяха изравнили с него, на осем метра вляво. Продължиха напред. Ричър се извъртя безшумно, притиснат към земята. Те продължиха. Той също. Вече беше зад тях. Тихо се изправи. Придвижи се напред безшумно, вдигайки високо краката си. Започна да ги настига — приближи се на три метра, после на два, после на един, точно между тях. Бяха с прилични габарити. Около метър и осемдесет и пет, стотина килограма, бледи и набити. Със сини костюми, бели ризи, късо подстригани. С широки рамене и дебели вратове.

Ричър удари първия право в центъра на врата — със сила от сто и петнайсет килограма и ярост, трупана в продължение на няколко дни. Главата на мъжа подскочи назад, блъсна се в юмрука на Ричър и отново се люшна напред, докато брадичката му не се удари в гърдите. Камшичен удар. Като манекен за проверка на безопасността на кола, блъсната отзад от камион. Човекът се свлече, партньорът му ужасено се обърна, Ричър направи къса странична крачка и го удари с глава право в лицето. Дори по звука се познаваше, че ударът е страховит. Чу изхрущяване на сериозна травма: кости, хрущяли, мускули, плът. В продължение на една секунда мъжът остана прав, но вече в безсъзнание, после се свлече на земята.

Ричър претърколи първия по гръб, седна на гърдите му, стисна носа му с едната си ръка и притисна устата му с другата. После изчака да се задуши. Отне му по-малко от минута. После повтори същата манипулация и с другия. Още една минута.

След това провери джобовете им. Първият имаше мобилен телефон, пистолет и портфейл с банкноти и кредитни карти. Ричър прибра пистолета и парите и остави мобилния телефон и кредитните карти. Пистолетът беше „Зигзауер Р226“, с деветмилиметрови патрони. Парите бяха малко под двеста долара. Другият също имаше телефон, пистолет зигзауер и портфейл. Беше в джоба на сакото му заедно с керамичния бокс на О’Донъл. Или беше награда за добре свършена работа на паркинга в болницата, или го беше откраднал за спомен. Както се прави на война. Ричър го прибра в джоба си, пъхна пистолетите в колана си и натъпка парите в задния си джоб. После изтри ръцете си в сакото на втория мъж и се отдалечи с пълзене — ниско и бързо, напрегнал поглед в тъмното към мястото, където предполагаше, че се намира Нили. Не беше чул нищо от тази посока. Съвсем нищо. Но не се тревожеше. Че Нили щеше да се справи с двама мъже в тъмното, бе също толкова сигурно, колкото и че слънцето залязва на запад.

Той намери друга падина в тревата, отпусна се на лакти и извади телефона си. Набра номера на Диксън.

— Къде беше, по дяволите? — попита го Ламейсън.

— Нали ти казах — отвърна Ричър. — Не вдигам телефона, когато шофирам.

— Да, но ти не шофираш.

— Тогава защо не вдигнах?

— Няма значение — каза Ламейсън. — Къде си сега?

— Наблизо.

— Диксън каза, че преди сто и десета част е била в петдесет и трета, а О’Донъл — в сто и трийсета.

— Добре — каза Ричър. — Ще ти се обадя след десет минути. Когато пристигнем.

Той прекъсна връзката и седна по турски на тревата. Вече разполагаше с отговорите, които трябваше да му послужат като доказателство, че приятелите му са живи. Единственият проблем беше, че и двата отговора бяха твърде далеч от истината.

75

Ричър запълзя на юг в тревата, търсейки Нили в тъмното. Бързо измина петдесет метра и вместо нея намери труп. Блъсна се право в него — първо с ръцете си, а после с коленете. Беше мъж, който бързо изстиваше. Със син костюм и бяла риза. И със счупен врат.

— Нили? — прошепна той.

— Тук съм — прошепна тя в отговор.

Беше на двайсет метра от него, подпряна на лакът.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Чувствам се отлично.

— Имаше ли друг?

— Зад теб е — отвърна тя. — От дясната ти страна.

Ричър се обърна. Човек от същия тип, със същия костюм и същата риза.

И същата контузия.

— Имаше ли проблеми? — попита той.

— Беше лесно — отвърна Нили. — И по-тихо, за разлика от теб. Чух онзи удар с глава чак оттук.

Двамата удариха юмруците си в тъмното — старият ритуал и горе-долу най-близкият физически контакт, който тя си позволяваше.

— Ламейсън си мисли, че сме навън и търсим начин да влезем — съобщи Ричър. — Опитва се да ни измами с предложение за сделка. Ако се предадем, щели да ни заключат заедно за една седмица, а после да ни пуснат, когато всичко утихне.

— Да, бе.

— Единият от моите носеше бокса на О’Донъл.

— Това не е добър знак.

— Засега са добре. Аз поисках доказателство, че са живи. Лични въпроси, на които само те знаят отговорите. Диксън каза, че е служила в петдесет и трета част на военната полиция, а О’Донъл — в сто и трийсета.

— Това са глупости. Изобщо няма петдесет и трета част на военната полиция. А О’Донъл постъпи в сто и десета направо от военното училище.

— Искат да ни кажат нещо — обясни Ричър. — Петдесет и три е просто число. Карла знае, че ще го забележа.

— Е и?

— Пет плюс три прави осем. По този начин ни съобщава, че враговете са осем.

— Значи остават четирима. Ленъкс, Паркър и Ламейсън. Плюс още един. Кой е четвъртият?

— Точно това е съобщението на О’Донъл. Той предпочита да работи с думи. Едно–три–нула. Тринайсетата буква от азбуката и нула, значи „о“.

— „М“ и „о“ — каза Нили.

— Мони — обясни Ричър. — Къртис Мони също е там.

— Отлично — одобри Нили. — Няма после да си губим времето да го търсим.

Двамата отново удариха юмруците си един в друг. А после зазвъняха мобилни телефони. Силно, пронизително и настоятелно. Два различни телефона, с две различни мелодии, без синхрон помежду си. По един в джоба на всеки от убитите. Ричър изобщо не се съмняваше, че същото се случва и на петдесет метра от тях. Където имаше още два трупа, още два джоба и още два телефона. Конферентна връзка. Ламейсън се опитваше да се свърже с патрула си.

Нещо непредвидимо.

Телефоните звъннаха по шест пъти и спряха. Отново настъпи тишина.

— Какво щеше да направиш сега? — попита Ричър. — Ако беше на мястото на Ламейсън?

— Щях да кача хора в крайслерите, да включа фаровете и да организирам моторизиран патрул. Ще ни открият за по-малко от минута.

Ричър кимна. Паркингът беше голям за човек, който се движи пеша. Но щеше да изглежда малък за човек в кола.