— Приключихме ли? — попитах.
— Тя даде ли ти нещо?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Приключихме ли?
— Имаш ли някакви планове? — попита агентът.
— Махам се от града.
— Къде?
— Някъде другаде.
— Добре, приключихме. Сега се разкарай.
Останах намясто. Изчаках ги да се върнат при колата си. Качиха се и при първата пролука в трафика потеглиха. Реших, че ще тръгнат по западната магистрала към центъра, за да се върнат зад бюрата си.
Тереза Лий все още стоеше на тротоара. Прекосих улицата и се промуших между две синьо-бели патрулни коли, за да застана до нея — достатъчно далеч, за да не е дръзко, достатъчно близо, за да ме чува, с лице към сградата, за да не ме заслепява слънцето.
— За какво беше всичко това? — попитах аз.
— Намерили са колата на Сюзан Марк — обясни тя. — Била е оставена чак в Сохо. Тази сутрин са я докарали.
— И?
— Очевидно са я претърсили.
— Защо очевидно? Такава суматоха за нещо, което според тях не е кой знае какво?
— Не ни казват много. Поне на нас.
— Какво са открили?
— Листче, на което според тях е записан телефонен номер. Надраскан, като бележка. Смачкан, като за боклука.
— Какъв е този номер?
— Има код 600, който според тях е на канадски мобилен оператор. Някаква специална мрежа. После номер, после буквата „D“, като инициал.
— Нищо не ми говори — казах.
— И на мен. Но не мисля, че е телефонен номер. Няма код за държава и има една цифра повече.
— Ако е специална мрежа, може би няма нужда от код за държава.
— Нещо не е наред.
— И какво е то в крайна сметка?
Вместо отговор тя бръкна в задния си джоб и извади малък бележник. Не беше полицейски. Имаше твърди черни картонени корици, придържани с ластик. Беше някак протрит, като че ли е стоял в джоб доста време. Лий махна ластика, отвори бележника и ми показа кафеникав лист, на който с равен почерк беше написано 600–82219–D. Реших, че е почеркът на полицайката.
— Забелязваш ли нещо? — попита ме.
— Може би канадските мобилни оператори имат повече цифри — казах.
Знаех, че телефонните компании по целия свят се страхуват да не останат без номера. Добавянето на допълнителна цифра увеличава капацитета на кода на оператора десетократно. Трийсет милиона, не три. Въпреки че населението на Канада е малко. Огромна територия, но по-голямата част от нея е ненаселена. Около трийсет и три милиона души, помислих си. По-малко от Калифорния. А Калифорния се справяше с нормални телефонни номера.
— Не е телефонен номер — каза Лий. — Нещо друго е. Код или сериен номер. Или номер на досие. Онези типове си губят времето.
— Може да няма връзка със случилото се. Може да е най-обикновен боклук, оставен в колата, може да е всичко.
— Не е мой проблем.
— Имало ли е някакъв багаж в колата? — попитах.
— Не. Нищо освен боклуците, които обикновено се трупат в колите.
— Значи е очаквала пътуването да е кратко. Идва и си отива.
Лий не отговори. Изпусна една прозявка и продължи да мълчи. Беше уморена.
— Онези двамата говориха ли с брата на Сюзан? — попитах.
— Не знам.
— Струва ми се, че иска да замете всичко под килима.
— Разбираемо е — каза Лий. — Винаги има причина за самоубийствата и тя никога не е приятна. Поне ако съдя по моя опит.
— Ще спрете ли разследването?
— Вече е спряно.
— Ти доволна ли си?
— Защо да не съм?
— Статистика — заявих аз. — Осемдесет процента от самоубийците са мъже. Самоубийствата са много по-редки на Изток, отколкото на Запад. Начинът, по който го направи тя, беше странен.
— Но го е направила. Видял си я. Тук няма съмнение. Не е било хитроумно замаскирано убийство.
— Може би някой я е тласнал към това. Може да е било самоубийство по принуда.
— Значи всички самоубийства са такива.
Огледа се надолу и нагоре по улицата — искаше да си тръгне, но вежливостта не й позволяваше да го каже направо.
— Е, за мен беше удоволствие да се срещнем — казах.
— Заминаваш ли?
— Отивам във Вашингтон — кимнах аз.
20
Взех влака от Пенсилвания Стейшън. Отново обществен транспорт. Отиването дотам беше напрегнато. Само на три преки, през уличната тълпа, но аз непрекъснато се оглеждах за хора, които сравняват физиономии със снимки от дисплея на мобилния си телефон, а ми се струваше, че няма човек, който да не е отворил някакво джобно устройство. Все пак пристигнах невредим и си купих билет с пари в брой.
Влакът беше пълен и много различен от влака в метрото. Всички пътници гледаха напред, скрити зад седалки с високи облегалки. Виждах само хората до мен. На моята седалка седеше някаква жена, а от другата страна на пътеката — двама мъже. Реших, че и тримата са адвокати. Не от висшата лига, но все пак от „А“ отбора, съдружници, потънали в работа. Във всеки случай не бяха атентатори самоубийци. Двамата мъже бяха гладко избръснати и тримата изглеждаха раздразнителни, но освен това нямаше никакви други признаци. А и влакът на „Амтрак“ за Вашингтон не би привлякъл атентатори самоубийци. Беше идеално пригоден за бомба в куфарче. На гарата коловозът се обявява в последната минута. Тълпата се разхожда по перона и изведнъж се втурва към композицията и се струпва пред вратите. Никакви мерки за сигурност. На рафтовете за багаж се слагат почти еднакви черни чанти. Няма никакъв проблем някой да слезе във Филаделфия и да забрави своята, а после да я взриви с мобилния си телефон, когато влакът навлезе в Юниън Стейшън в самото сърце на столицата.
Пристигнахме нормално и се добрах до Делауер Авеню невредим. Във Вашингтон беше също толкова горещо, колкото и в Ню Йорк, само че по-влажно. По тротоарите пред мен се движеха групи туристи. Семейни групи преди всичко, от близо и далеч. Грижовни родители, намръщени деца, всички облечени в ярки шорти и тениски, с карти на града, стиснали фотоапарати в ръце. Не че аз самият бях добре облечен или чест посетител тук. Бях работил в района през известни периоди, но винаги на левия бряг на реката. Все пак знаех къде отивам.
Нямаше как да объркам дестинацията, която беше точно пред мен. Капитолият. Сградата е строена, за
