Още не беше изчистила банята, но на закачалката все пак висяха две чисти кърпи. Никой не може да използва всички кърпи, които предоставят големите хотели. На мивката имаше неразопакован сапун и половин шишенце шампоан. Измих си зъбите и взех душ. Избърсах се и облякох новия панталон и новата риза. Прехвърлих нещата от джобовете си и мушнах старите си дрехи в коша за боклук. Трийсет долара за тази стая — по-евтино, отколкото в спа център. И по-бързо. Озовах се отново на улицата след двайсет и осем минути.
Отидох до Дюпон Съркъл и открих ресторанта. Афганистанска кухня, външни маси в предния двор, вътрешни маси зад дървена врата. Приличаше на заведение, което ще се напълни с баровци, готови да дадат двайсет долара за ордьовър, който в Кабул струва няколко цента. Нямах нищо против афганистанската кухня, но имах срещу цените. Реших, че ще поговоря със Сансъм и после ще отида да хапна някъде другаде.
Тръгнах на запад по Пи Стрийт към Рок Крийк Парк и се спуснах близо до водата. Седнах на голям плосък камък и се заслушах в плискането и трафика. След малко трафикът стана по-шумен, а водата — по-тиха. Когато часовникът в главата ми удари седем без пет, се изкачих отново горе и тръгнах към ресторанта.
22
В седем вечерта Вашингтон тъмнееше, а заведенията по Дюпон Съркъл бяха запалили светлините си. Дворът на афганистанския ресторант беше окичен с книжни фенери. Покрай бордюра бяха подредени лимузини. Повечето от масите в двора вече бяха заети. Само че не от Сансъм и компанията му. Видях само млади мъже с костюми и млади жени с поли. Седяха по двама, по трима или четирима, говореха по мобилните си телефони, четяха имейли от портативни устройства, вадеха книжа от куфарчета и ги тъпчеха обратно. Реших, че Сансъм е вътре, зад дървената врата.
Близо до тротоара върху подиум стоеше момиче, което посрещаше клиентите. Но преди да стигна до нея, Браунинг си проби път и застана пред мен. Той кимна към черна лимузина на двайсетина метра оттам и каза:
— Хайде.
— Къде? — попитах. — Мислех, че Сансъм е тук.
— Помисли още веднъж. Би ли вечерял на такова място? А дори и да искаше, нямаше да го допуснем. Неподходяща среда, никаква сигурност.
— Тогава защо ме извикахте тук?
— Трябваше да те извикаме все някъде. — Застана, сякаш за него нямаше абсолютно никакво значение дали ще тръгна, или ще се откажа.
— Все пак къде е той? — попитах.
— Наблизо. Има среща. Може да ти отдели пет минути преди началото й.
— Добре — кимнах. — Да вървим.
В колата имаше шофьор. Двигателят вече работеше. С Браунинг се качихме отзад и шофьорът потегли. Обиколихме по-голямата част от площада и тръгнахме на юг и запад по Ню Хемпшър Авеню. Доколкото си спомнях Ню Хемпшър Авеню, напред нямаше кой знае какво освен редица хотели и след това университета „Джордж Уошингтън“.
Не спряхме пред хотел. Не спряхме и пред университета. Вместо това свихме вдясно по Вирджиния Авеню, минахме около двеста метра и спряхме в Уотъргейт. Прочутия стар комплекс. Местопрестъплението. Хотелски стаи, апартаменти, офиси, тъмнеещата река Потомак зад тях. Шофьорът спря пред административна сграда. Браунинг остана на седалката и процеди мрачно:
— Ето ги основните правила. Ще те кача горе. Влизаш сам, но аз ще съм непосредствено пред вратата. Ясно ли е?
Кимнах. Беше ясно. Слязохме. Зад бюро до входната врата седеше охрана, която не ни обърна никакво внимание. Влязохме в асансьора. Браунинг натисна бутона за четвъртия етаж. Изкачихме се мълчаливо. Излязохме от асансьора и минахме десетина метра по сив мокет до врата с табела „Универсални изследвания“. Безобидно наименование и обикновена дървена врата. Браунинг я отвори и ме въведе в нещо като приемна на средна фирма. Празно бюро за секретарка, четири ниски кожени стола, вътрешни офиси вляво и вдясно. Браунинг посочи вляво.
— Почукай и влез. Аз ще те чакам тук.
Отидох до вратата вляво, почуках и влязох.
Вътре ме очакваха трима мъже.
Никой от тях не беше Сансъм.
23
Стаята беше семпла, без почти никакви мебели. Тримата мъже бяха федералните агенти, които дойдоха заради мен в Четиринайсето управление на полицията в Ню Йорк. Май не се радваха особено, че ме виждат отново. В началото мълчаха, после шефът им извади малък сребрист предмет от джоба си. Диктофон. Цифров. С марката на „Олимпус“. Натисна бутон и след кратка пауза чух: „Тя каза ли ти нещо?“ Думите звучаха неясно и сякаш заглушени от някакво ехо, но ги разпознах. От разпита в пет часа онази сутрин — аз на стола, сънлив, те прави и нащрек, наоколо миризма на пот, безпокойство и изгоряло кафе във въздуха.
Чух гласа си да отговоря: „Нищо съществено.“
Мъжът натисна друго копче и записаният звук изчезна. Прибра устройството в единия си джоб и извади сгънат лист от другия. Познах го. Беше бланката на Камарата, която ми беше дал портиерът на Кенън Билдинг. Шефът разгъна листа и прочете: „Рано тази сутрин видях как една жена умира с вашето име на уста.“ Задържа листа пред очите ми, за да мога да видя собствения си почерк. После заговори.
— Казала ти е нещо съществено. Ти излъга федерални агенти по време на разследване. За такова нещо се влиза в затвора.
— Аз няма да вляза — отговорих.
— Така ли? И какво те прави толкова специален?
— Нищо не ме прави специален. Какво ви прави вас федерални агенти?
Отговор нямаше.
— Не може и двете неща едновременно — продължих аз. — Щом искате да се правите на конспиратори и да не се легитимирате, няма как да знам какви сте. Може да сте деловодители от полицията, подранили за работа, които се чудят как да убият времето. Няма закон, който забранява да се лъжат обикновените граждани. Иначе шефовете ви до един щяха да са в затвора.
— Казахме ти кои сме.
— Хората казват какво ли не.
— Приличаме ли ти на деловодители?
— Доста. Освен това може би не съм излъгал вас, а Сансъм.
— Последно, кое си направил?
— Това си е моя работа. Още не съм разбрал кои сте.
— Какво по-точно правиш тук, във Вашингтон? Със Сансъм?
— Това също си е моя работа.
— Искаш да му задаваш въпроси ли?
— Има ли закон, който забранява да задаваш на хората въпроси?
— Ти беше свидетел. Сега се правиш на детектив.
— Живеем в свободна страна — обясних аз.
— Сансъм не може да си позволи да ти каже каквото и да било.
— Може да е така — отвърнах, — а може и да не е.
Мъжът замълча за момент и после попита:
— Обичаш ли тенис?
— Не — заявих твърдо.
