— Майка ми беше сигурна, че е бил в сухопътните войски, а не във флота. Оттам започнах. Телефонирах от Лондон в Министерството на отбраната и попитах какво би трябвало да направя. След като обясних, ме препратиха към управление „Човешки ресурси“. Те имат пресслужба. Мъжът, с когото разговарях, се трогна. Реши, че историята е симпатична. Може да е търсел някакъв пиар ефект, не знам. Най-после добра новина. Лично аз мислех, че си губи времето. Джон е често срещано име. И, както разбрах, повечето американски войници са служили в Германия на ротационен принцип и повечето от тях са посещавали Берлин. Реших, че възможните места за търсене нарастват неимоверно. Така и се оказа. Няколко седмици по-късно се обади служителка на име Сюзан Марк. Не бях у дома и тя остави съобщение. Информираше ме, че задачата била поверена на нея. Обясни ми, че някои имена, които звучат като Джон, всъщност са съкратен вариант на Джонатан. Попита ме дали случаят не е такъв. Попитах майка ми и после се обадих на Сюзан Марк и й казах, че името е Джон. Разговорът с нея беше много приятен и го последваха още много такива. Почти станахме приятелки, струва ми се, както понякога става по телефона. Като приятелство с писма, само че вместо да пишеш, говориш по телефона. Разказа ми за себе си. Оказа се много самотна и си мисля, че разговорите ни някак си разведряваха дните й.
— Какво стана после? — попита Лий.
— Най-накрая получих новини от Сюзан. Каза ми, че стигнала до някакви предварителни заключения. Предложих да се срещнем тук, в Ню Йорк. Нещо като консумиране на приятелството ни. Имах предвид вечеря, театрално представление. Исках някак да изразя благодарността си за усилията й. Тя така и не дойде.
— В колко часа я очакваше? — попитах аз.
— Около десет. Каза, че ще тръгне след работа.
— Късно е за вечеря и за театрално представление.
— Смяташе да остане. Запазих й стая.
— Кога пристигнахте тук?
— Преди три дни.
— Как?
— С „Бритиш Еъруейс“ от Лондон.
— Наела си местен екип — подхвърлих.
Лайла Хот кимна.
— Кога? — попитах.
— Малко преди да пристигнем тук.
— Защо?
— По-сигурно е — отговори тя. — А понякога е и полезно.
— Къде намери именно тези хора?
— Рекламират се. В московските вестници, а и в емигрантската преса в Лондон. За тях е добър бизнес, а за нас е нещо като проверка на статуса. Ако пътуваш в чужбина без помощ, изглеждаш слаб. По-добре е да не бъде така.
— Казаха ми, че имаш и свой собствен екип.
Тя ме погледна изненадано.
— Нямам свой собствен екип — каза тя. — Защо, за бога, е трябвало да го казват? Не разбирам.
— Казаха, че си довела банда опасни типове.
За момент тя се стъписа и леко се ядоса. После на лицето й се изписа разбиране. Изглежда, умееше да анализира бързо.
— Може би са проявили стратегическа изобретателност. След като Сюзан не дойде, изпратих ги да разберат какво става. Реших, че щом им плащам, могат и да свършат някоя работа. А и майка ми възлага големи надежди на мен, така че не исках да се провалим в последната минута след толкова усилия. Предложих им премия. Отраснали сме с мисълта, че в Америка най-силен е гласът на парите. Вероятно онези мъже са измислили версията с опасните типове, за да не изпуснат допълнителното възнаграждение. За да те накарат да говориш.
Замълчах.
После на лицето й се появи нещо друго. Спомни си още нещо.
— Нямам екип, както го наричаш. Има само един мъж, Леонид, от някогашната охрана на мъжа ми. Не можа да си намери друга работа. Боя се, че не го бива особено. Задържах го при нас. В момента е на Пенсилвания Стейшън. Чака теб. От полицията ми казаха, че свидетелят е заминал за Вашингтон. Предположих, че си взел влака и ще се върнеш по същия начин. Така стана, нали?
Отговорих:
— Да, върнах се с влака.
— Значи Леонид не те е видял. Имаше твоя снимка. Трябваше да те помоли да ми се обадиш по телефона. Горкият, сигурно още стои там.
Тя стана и отиде до шкафа. Към стационарния телефон. Което ми създаде временен тактически проблем. Мобилният телефон на Леонид беше в джоба ми.
31
По принцип знам как се изключва мобилен телефон. Виждал съм да го правят и самият аз съм го правил няколко пъти. При повечето модели натискаш и задържаш червения бутон повече от две секунди. Апаратът обаче беше в джоба ми. Нямаше как да го отворя и да разбера кой е червеният бутон само с пипане. Ако го извадех пред очите на всички, за да го изключа, щеше да бъде прекалено подозрително.
Лайла Хот набра девет за външна линия и после номера.
Мушнах ръка в джоба си, напипах бутончето за батерията и я откачих. Отделих я от телефона и я обърнах наопаки, за да не направи случаен контакт.
Лайла Хот изчака, после въздъхна и остави слушалката.
— Безнадежден е — каза тя. — Но е много лоялен.
Опитах се мислено да си представя премеждията на Леонид. Полицаи, линейка, вероятно задължително посещение до „Спешна помощ“ в болница „Сейнт Винсънт“. Нямаше документи, може би не знаеше и английски, може би щеше да има проблеми, разпити и задържане. После връщане в хотела.
Нямах представа колко щяха да го задържат.
Не можех да предскажа и колко време щеше да му отнеме да се върне тук.
— Тукашните момчета споменаха името Джон Сансъм — казах аз.
Лайла Хот въздъхна отново и поклати глава — едва доловим жест на раздразнение.
— Инструктирах ги, когато пристигнахме — обясни тя. — Разказах им историята и се разбрахме много добре. Заедно стигнахме до извода, че да утешаваме майка ми е губене на време. Честно казано, шегувахме се по този повод. Един от мъжете четеше вестник — нещо за Сансъм. И каза: „Ето американски войник на име Джон, горе-долу от същото поколение.“ Каза, че може би търсим самия Сансъм. В продължение на ден- два се шегувахме с него. Казвахме: „Хайде да се обадим на Джон Сансъм и да приключваме с това.“ Естествено, беше несериозно, защото шансовете са нулеви. Едно на милион може би. Онези хора също се шегуваха, но постепенно започнаха някак да си вярват. Може би заради последствията, тъй като Сансъм е известен политик.
— Какви последствия? Какво е правила майка ти с онзи войник Джон?
Светлана Хот гледаше в пространството, без да разбира. Лайла Хот седна.
— Майка ми никога не е разказвала подробности за онова време. Разбира се, не може да е било шпионаж. Майка ми не е предател. Казвам го не като лоялна дъщеря, а като реалист. Все още е жива. Значи никога не са я подозирали. Американският й приятел също не е бил предател. Контактите с предателите чужденци са били работа на КГБ, а не на военните. И аз лично се съмнявам, че интересът й е бил романтичен. По-скоро ми се струва, че става дума за някаква помощ, финансова или политическа. И то тайна. Такива са били времената в Съветския съюз. Възможно е обаче да е имало и романтична връзка. Единственото, което ми е казвала, е, че американецът е бил много добър с нея. Тя не обича да разкрива картите си.
— Попитай я пак сега.
