Замислих се, както се беше замислила Светлана Хот преди малко. Припомних си историческите подробности. Бяха изненадващи. Проверих ги наум отново и отново.
— Всъщност не стана кой знае какво — отговорих накрая.
— Не се ли появи ново защитно облекло? Нови камуфлажни униформи? Никаква тактическа реакция?
— Не.
— Логично ли е подобно поведение дори и за една армия?
— Не особено.
— Кога за последен път преди това е имало усъвършенстване на екипировката?
Пак се замислих. Припомних си още подробности. Системата за лична защита в сухопътните войски. Чисто нов модел каска от кевлар, която би трябвало да е непробиваема за всякакви малки оръжия. Нова дебела бронежилетка за носене или под ризата, или върху нея. Смятаха я за добра защита дори и срещу дългоцевни оръжия. Най-вече, доколкото си спомнях, срещу деветмилиметрови куршуми. Плюс нови камуфлажни облекла, внимателно разработени за по-добра маскировка в две разцветки — за горска местност и за пустиня. Морската пехота имаше и трети вариант — в синьо и сиво, за градска среда.
Не казах нищо.
— Кога беше последната актуализация? — попита отново Лайла Хот.
— В края на осемдесетте — отвърнах.
— Дори и при сериозна паника колко време е нужно, за да се разработи и произведе такава подобрена екипировка?
— Няколко години — отговорих.
— Нека да обмислим фактите тогава. В края на осемдесетте получавате подобрена екипировка, специално разработена, за да осигурява по-добра лична сигурност. Не смяташ ли, че това може да е резултат от информация, получена от неназован източник през 1983 година?
Не отговорих.
Известно време мълчахме. Появи се дискретен сервитьор, който ни предложи чай. Изреди дълъг списък екзотични аромати. Лайла поиска някакъв, за който не бях чувал дотогава, после преведе на майка си, която поиска същия. Аз си поръчах обикновено черно кафе. Сервитьорът наклони леко глава сякаш за да покаже, че в „Четири сезона“ са готови да удовлетворяват всякакви прищевки, колкото и пролетарски да са. Изчаках да се отдалечи и попитах:
— Как разбра кого да търсиш?
— От поколението на майка ми очаквали да водят с вас сухопътна война в Европа и са се надявали на победа. Тяхната идеология била правилна за разлика от вашата. След бърза и сигурна победа очаквали да вземат много военнопленници, може би милиони. В такава фаза част от задълженията на политическия комисар биха били да отсее идеологически неспасяемите бойци на врага от стадото. За да могат да се справят със задачата, били запознавани със структурата на вашата армия.
— Кой ги е запознавал?
— КГБ. Имало текуща програма. Разполагали с огромна информация. Познавали задълженията на всеки. Дори знаели имената на военните от елитните части. И не само на офицерите, но и на обикновените войници. Както истинският футболен запалянко знае имената на всички футболисти и силните, и слабите им страни, от всички отбори от лигата, заедно с резервните играчи. Според майка ми имало само три реалистични възможности за проникване в долината Коренгал. Или тюлените от военноморския флот, или разузнавачите на морската пехота, или „Делта Форс“ от сухопътните войски. Разузнаването не допуска участие на тюлените или на морските пехотинци. Няма косвени улики за тяхно участие. Нито конкретна информация. КГБ имало свои хора във всички ваши организации и те не съобщили нищо подобно. Имало обаче значителен радиообмен от базите на „Делта Форс“ в Турция и предните постове в Оман. Радарите засекли непредвидени полети. Логичното заключение било, че операцията е на „Делта Форс“.
Сервитьорът се върна с поднос. Беше висок и мургав, доста възрастен, вероятно чужденец. Имаше излъчване. Може би тъкмо затова в „Четири сезона“ му бяха дали поста на централен нападател. Поведението му подсказваше, че някога може да е бил чаен експерт в някое заведение с тъмна ламперия във Виена или Залцбург. Най-вероятно обаче е бил безработен в Естония. Може да е бил мобилизиран като всички от поколението на Светлана. Може да е преживял зимите в Коренгал заедно с нея, в група от собствения си етнос. Сега изнесе цяло представление с поднасянето на чая и подреждането на резенчетата лимон върху чинийките. Кафето ми бе поднесено в красива чаша и с добре прикрито неодобрение. Когато той се отдалечи отново, Лайла продължи:
— Според майка ми нападението е било поверено на капитан. Лейтенант би бил твърде младши чин, майор — прекалено висок. От КГБ имали списъци с личния състав. По онова време в „Делта Форс“ получили назначение доста капитани. Имало и анализатори на радиообмена. Някой от тях чул името „Джон“. Това стеснило полето за търсене.
Кимнах. Представих си масивна антена някъде в Армения или Азербайджан, мъж в барака с гумени слушалки, здраво стиснали ушите му, който следи честотите, вслушва се в свистенето и писукането на засекретените канали, чува изпуснато късче нормална реч и записва
— Майка ми знае всичко за медалите на вашата армия. Смятали ги за важен критерий за класифициране на военнопленниците. Почетните знаци трябвало да се превърнат в знаци на позора още при залавянето. Давала си сметка, че отнетата карабина би донесла сериозно отличие на онзи, който я е взел. Кое отличие обаче? Не е имало официално обявяване на военни действия. Повечето ваши военни награди се дават за храброст или героизъм, проявени в бой срещу въоръжен противник на Съединените щати. Формално обаче човекът, откраднал карабината от баща ми, не би могъл да получи никоя от тези награди, защото официално Съветският съюз не е бил враг на Съединените щати. Не и във военен смисъл. Не и в политически смисъл. Не е имало обявена война.
Кимнах. Никога не сме воювали със Съветския съюз. Напротив, в продължение на четири дълги години сме били съюзници в отчаяна битка с общия враг. Сътрудничили сме си сериозно. Шинелът от Втората световна война, под който Лайла Хот твърдеше, че била зачената, почти сигурно е бил произведен в Америка като част от програмата за оказване на помощ. Изпратили сме на руснаците сто милиона тона вълнени и памучни тъкани.
Плюс петнайсет милиона чифта кожени ботуши, четири милиона автомобилни гуми, две хиляди локомотива и единайсет хиляди товарни вагона, както и обичайната техника — петнайсет хиляди самолета, седем хиляди танка, триста седемдесет и пет хиляди военни камиона. И всичко това безплатно, като подарък. Уинстън Чърчил нарича програмата най-користолюбивата за всички времена. Около нея се появяват и легенди. Говори се, че Съветите поискали презервативи и с цел да впечатлят и стъписат другата страна, посочили, че трябва да са дълги трийсет сантиметра. Американците ги изпратили, но на опаковките написали „Размер: среден“.
Поне така разказват.
— Слушаш ли? — попита Лайла.
Кимнах.
— Медалът за изключителна служба би бил подходящ. Или медалът „Легион за заслуги“ или Войнишкият медал.
— Не са достатъчно високи.
— Благодаря. Получил съм и трите.
— Отнемането на карабината наистина е голям удар. Сензация. Това е било напълно непознато оръжие. Предоставянето му на армията би донесло наистина високо отличие.
— Кое обаче?
— Майка ми стигна до извода, че най-вероятно е Медалът за отлична служба. Той е висок, но и различен. Дава се за изключителни заслуги към Съединените щати при изпълнение на особено отговорни
