Утре ме няма

Дръпнах стола си назад и се приготвих да си вървя.

Лайла ме спря.

— Моля те, задръж телефона.

— Защо? — попитах.

— Защото с майка ми ще останем още няколко дни. И много бих искала да има как да се свържа с теб, ако се наложи.

Не го каза закачливо. Или с кокетство. Никакви спуснати клепачи и трепкащи мигли. Просто едва доловима, далечна нотка на заплаха, намек за опасност, едва звучащ зад думите, придружена от видимия хлад в изумително сините очи. Сякаш топлото лятно море се превръща в огрян от слънцето лед. Същият цвят. Друга температура.

Или може би бе просто тъжна и нещастна, решена на всичко.

Погледнах я косо, прибрах телефона в джоба си, станах и си тръгнах. На Петдесет и седма улица имаше много таксита, но нито едно не беше свободно. Тръгнах пеша. „Шератън“ беше на три пресечки в западна посока и пет пресечки в южна посока. Двайсет минути максимум. Помислих си, че мога да стигна там, преди Сансъм да е приключил с обяда.

39

Не стигнах до „Шератън“, преди Сансъм да приключи с обяда отчасти защото тротоарите гъмжаха от хора, които се движеха бавно заради горещината, и отчасти защото обядът се бе оказал твърде кратък. Което не беше изненадващо. Аудиторията на Сансъм от Уолстрийт иска да отделя колкото се може повече време за правенето на пари и колкото се може по-малко време за донорство. Не се качих и на влака, на който се бе качил той. Изпуснах го с пет минути, което значи, че го настигнах в столицата цял час и половина по-късно.

На входа на Кенън Билдинг стоеше същият портиер. Не ме позна. Пусна ме да вляза заради Конституцията. Заради Първата поправка в Декларацията за правата. Конгресът няма да приема закони, ограничаващи правото на хората да се обръщат с петиции към Правителството. Боклуците от джобовете ми минаха бавно по лентата на рентгена, а аз прекрачих рамката на металотърсача, след което ме опипаха, независимо че индикаторът светеше зелено. Във фоайето заварих група служители в Камарата. Един от тях позвъни по телефона и ме поведе към кабинета на Сансъм. Коридорите бяха широки и объркващи. Отделните кабинети изглеждаха малки, но елегантни. Може би някога са били големи и елегантни, но сега бяха разделени на приемни и множество вътрешни пространства, вероятно за високопоставените служители и отчасти за да може достъпът през лабиринта до голямата клечка да се възприеме като по-голям късмет, отколкото бе всъщност.

Кабинетът на Сансъм приличаше на всички останали. Врата в коридора, много знамена, много орли, няколко маслени портрети на старци с перуки, бюро, зад което седеше млада жена. Може би бе служителка или стажантка. Спрингфийлд се беше облегнал на ъгъла на бюрото. Видя ме, кимна без усмивка, дойде до вратата и посочи с палец по-нататък по коридора.

— В кафенето е — отбеляза той.

Слязохме на долния етаж. Помещението беше обширно, с нисък таван, пълно със столове и маси. Сансъм не беше там. Спрингфийлд изсумтя, за да покаже, че не е изненадан, и каза, че вероятно шефът му се е качил горе, докато сме го търсили, или може би се е отбил при някой колега. Обясни, че тук е като мравуняк и че винаги се водят разговори, уреждат се сделки, искат се услуги и се уговарят гласове. Върнахме се по пътя, по който дойдохме. Спрингфийлд мушна глава във вътрешната врата и ми кимна да вляза.

Вътрешният кабинет на Сансъм беше правоъгълно пространство, по-голямо от шкаф и по-малко от хотелска стая за трийсет долара. Имаше прозорец и стени с ламперия, покрити със снимки в рамки, вестникарски заглавия в рамки и полици със сувенири. Самият Сансъм седеше на червен кожен стол зад бюро, с писалка в ръка и купчина листове пред него. Беше свалил сакото си. Имаше уморения и отегчен вид на човек, който е стоял на едно място дълго време. Не беше излизал от кабинета си. Разходката до кафенето беше театър вероятно за да може някой да излезе, без да го видя. Не знаех кой може да е. Не знаех и защо не трябваше да го виждам. Седнах на стола за посетители и установих, че все още е топъл. Зад главата на Сансъм висеше в рамка снимката, която бях видял в книгата му. Доналд Ръмсфелд и Саддам Хюсеин в Багдад. Понякога приятелите ни стават врагове, понякога враговете ни стават приятели. До нея имаше множество по-малки снимки — някои на Сансъм с групи хора, други пак на Сансъм, който се усмихва и ръкува. Някои от груповите снимки бяха официални, други бяха осеяни с конфети сцени след изборни победи. На повечето от тях присъстваше и Елспет. Косата й се беше променила доста през годините. На някои от другите снимки видях Спрингфийлд — дребната му стройна фигура се набиваше в очи, въпреки че снимките бяха малки. Имаше много снимки с по двама души — ръкостискания и усмивки. Познавах хората на някои от тях, други — не. Някои бяха написали на снимките екстравагантни посвещения.

— Е? — попита Сансъм.

— Знам за Медала за отлична служба от март 1983-та — отвърнах аз.

— Откъде?

— От безшумния снайпер „ВАЛ“. Бойната кобила, за която ти споменах, е вдовица на онзи, от когото си я взел. Затова и ти реагира, когато чу името. Може никога да не си чувал за Лайла Хот или Светлана Хот, но тогава си попаднал на мъж на име Хот. Това е несъмнено. Очевидно е. Вероятно си взел табелката с името му и си накарал да ти го преведат. Може би все още я пазиш като сувенир.

Сансъм не се изненада, нито отрече.

— Не. Всъщност тези табелки се заключваха заедно с докладите за бойните действия и останалата документация.

Чаках. Сансъм продължи:

— Името му беше Григори Хот. Беше горе-долу на моята възраст по онова време. Стори ми се компетентен. Наблюдателят му — не особено. Трябваше да чуе, че приближаваме.

Мълчах. Последва дълга пауза. После Сансъм сякаш осъзна ситуацията, отпусна рамене и въздъхна.

— Що за начин да те открият?! Медалите би трябвало да са награда, а не наказание. Не би трябвало човек да има неприятности заради тях. Не би трябвало да те следват до края на живота ти като желязна топка с верига за крака.

Не казах нищо.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

— Нищо — отговорих.

— Наистина ли?

— Не ме интересува какво е станало през 1983-та. Освен това тези жени ме излъгаха. Най-напред за Берлин. После продължиха да ме лъжат. Твърдят, че са майка и дъщеря. Не им вярвам. Дъщерята е най- красивото същество, което съм виждал. А майката сякаш е паднала от дърво и се е удряла във всички клони, докато пада. Когато ги видях за пръв път, бях с една полицайка. Тя каза, че след трийсетина години дъщерята щяла да заприлича на майката. Само че греши. Младата никога няма да заприлича на старата. Дори и след милион години.

— Кои са те тогава?

— Склонен съм да приема, че по-възрастната е тази, за която се представя. Била е политически комисар в Червената армия и е загубила мъжа си и брат си в Афганистан.

— Брат?

— Наблюдателят.

— А младата жена лъже?

Кимнах.

— Напуснала страната си като вдовица на бивш милиардер и сега живее в Лондон. Твърди, че съпругът й бил предприемач, който не успял да оцелее.

— И не е убедителна?