което вече изглеждаше помътняло. Има хора, които по размерите на тухлите и вида на зидарията могат да кажат къде се намира дадена сграда и кога е построена. Не съм от тях. Въпреки всичко обаче ми приличаше да е от Източното крайбрежие. Деветнайсети век, ръчна работа. Имигрантски труд — бърз и тежък. Вероятно все още се намирах в Ню Йорк. И вероятно бях под земята. Усещането беше като за сутерен. Не беше влажно или студено, а температурата и влажността изглеждаха постоянни, както е под земята.
Бях в средната клетка, между другите две. Разполагах с кушетката, за която бях завързан, и с тоалетна. Това беше всичко. Нямаше нищо повече. Тоалетната беше оградена с П-образен параван, висок около метър. Върху казанчето на тоалетната имаше вдлъбнатина, която се използваше за умивалник. Видях кран. Само един. Само студена вода. Другите две клетки бяха същите. Кушетки, тоалетни, нищо повече. Върху пода на помещението извън трите клетки се виждаха ивици нов бетон, налят допълнително върху три успоредни улея, които излизаха изпод подовете на клетките. Реших, че са каналите за тоалетните и тръбите със студена вода за чешмите.
В другите две клетки нямаше хора. Бях съвсем сам.
В единия ъгъл на помещението, където стените се срещаха с тавана, имаше камера за наблюдение. Обло стъклено око. Вероятно широкоъгълен обектив, за да се вижда цялото помещение. И трите клетки. Реших, че трябва да има и микрофони. И то повече от един. Вероятно някои от тях бяха много близо. Електронното подслушване е трудна работа. Чистотата на звука е много важна. Кънтенето в стените на помещението може да съсипе всичко.
Левият крак леко ме болеше. Прободна рана и синина там, където беше ударила стреличката. Кръвта по панталона ми беше изсъхнала. Не беше много. Опитах здравината на белезниците на китките и глезените си. Не можеха да се скъсат. Дърпах се и се борих с тях около половин минута. Не че се опитвах да се измъкна. Проверявах дали от усилието ще загубя съзнание отново, а и исках да привлека вниманието на онези, които ме наблюдаваха чрез камерата или слушаха по микрофоните.
Не загубих съзнание. Главата ме наболяваше леко, докато мисълта ми се избистряше, а от усилието пулсирането в крака ми не намаля. Като изключим тези незначителни симптоми обаче, се чувствах доста добре. Вниманието, което привлякох, се прояви след минута под формата на някакъв тип, когото дотогава не бях виждал, със спринцовка в ръка. Сигурно бе някакъв лаборант. В другата си ръка той държеше мокро топче памук. Спря пред клетката ми и ме погледна през решетките.
— Това смъртоносна доза ли е? — попитах.
— Не — отвърна той.
— Имаш ли разрешение да прилагаш смъртоносни дози?
— Не.
— Тогава по-добре се разкарай, защото колкото и пъти да ме приспиваш, в края на краищата ще се будя. И някой от тези пъти ще успея да те спипам. Или ще те накарам да изядеш това нещо, или ще ти го натикам в задника и ще те инжектирам отвътре.
— Това е аналгетик — каза онзи. — Болкоуспокояващо. За крака ти.
— Кракът ми е добре.
— Сигурен ли си?
— Просто се разкарай.
Той се подчини. Мина през масивна дървена врата, боядисана в бяло като стените. Изглеждаше стара. Формата й беше някак готическа. Бях виждал такива в стари обществени сгради. Общински училища, полицейски участъци.
Отпуснах глава на кушетката. Нямаше възглавница. Загледах се в тавана през решетката и се подготвих да чакам. След по-малко от две минути обаче двама от мъжете, които познавах, влязоха през дървената врата. Двама от федералните агенти, но без шефа. Единият носеше пушка „Франки 12“. Изглеждаше заредена и готова за стрелба. Другият държеше нещо като инструмент, а на ръката му висяха няколко вериги. Агентът с пушката се приближи до клетката, промуши цевта през решетките и я заби в гръкляна ми. Другият с веригите отключи клетката. Не с ключ, а като завъртя диска наляво и надясно. Ключалка с комбинация. Отвори вратата, влезе и застана до кушетката ми. Инструментът в ръката му се оказаха клещи резачки. Видя, че ги гледам, и се ухили. Наведе се напред над китката ми. Цевта на пушката се притисна по-силно в гърлото ми. Мъдра предпазливост. Дори и със завързани китки бих могъл да се надигна достатъчно, за да го фрасна с глава както подобава. Може би нямаше да е най-доброто, на което съм способен, но при сериозно засилване от моя страна можех да приспя онзи тип за по-дълго, отколкото аз бях упоен. Или повече време от маймуната. Главата ме болеше и бездруго. Още един сблъсък нямаше да влоши положението кой знае колко.
Цевта на пушката обаче беше забита в гърлото ми и ме държеше в позиция на наблюдател. Агентът с веригите ги разплете и ги нагласи пробно. Едната трябваше да държи китките ми оковани за кръста, другата трябваше да окове глезените ми, а третата да свърже първите две. Стандартни затворнически вериги. Щях да мога да пристъпвам крачка по крачка и да вдигам китките си до нивото на кръста, но само толкова. Агентът постави, заключи и подръпна веригите за проба, после с резачките сряза пластмасовите белезници. Излезе от клетката, а другият свали пушката от гърлото ми.
Реших, че очакват да се надигна и да стана от кушетката, затова останах наместо. Трябва да дозирате победите на опонентите си. Трябва да им ги отпускате капка по капка, бавно и коварно. Трябва да накарате опонентите си да изпитват върховна благодарност за всяка малка капка подчинение от ваша страна. Така имате шанс да се разминете с десет малки поражения за деня вместо с десет големи.
Двамата федерални агенти обаче явно бяха обучавани като мен. Стана съвършено ясно. Изобщо не се притесниха. Просто се отдалечиха, а мъжът с веригите се обърна от вратата и посочи с палец.
— Тук има кафе и кифлички. Когато поискаш.
С което ми върна топката с един удар точно както беше предвидено. Нямаше да е стилно да изчакам час, после да докуцукам през вратата и да се натъпча като невидял. Това щеше да означава да допусна гладът и жаждата да ме победят публично. Нямаше да е никак стилно. Затова изчаках съвсем малко, после се надигнах и повлякох крака вън от клетката.
Дървената врата водеше към помещение с размерите на онова, в което бяха клетките. Същата зидария, същата боя. Без прозорци. В средата имаше голяма дървена маса. Три стола от отсрещната страна, заети от тримата федерални. Един стол от моята страна, празен. За мен. На масата, грижливо подредени, бяха нещата от джобовете ми. Моята пачка банкноти, поръсена с шепа монети. Старият ми паспорт. Банковата ми карта. Сгъваемата четка за зъби. Картата за метрото, която бях купил още в началото. Визитката на Тереза Лий от нюйоркската полиция, която тя ми даде в помещението с бели плочки под терминала на „Гранд Сентръл“. Фалшивата визитка, която наетите от Лайла Хот симпатяги ми дадоха на ъгъла на Осмо Авеню и Трийсет и пета улица. Компютърната флаш памет, която купих от „Рейдио Шак“ с неопреновото й калъфче в крещящо розово. Плюс мобилният телефон на Леонид. Девет различни неща, всяко голо и самотно под ярките лампи на тавана.
Вляво от масата имаше още една врата. Същата готическа форма, същата дървена конструкция, същата прясна боя. Предположих, че води към друго помещение, разположено под прав ъгъл спрямо първите две. Последното или първото в редицата — според гледната точка. Според това дали си затворник или надзирател. Вдясно от масата имаше стар скрин, който би подхождал повече за спалня. Върху него видях пакет салфетки и напъхани една в друга пластмасови чашки, стоманен термос и картонена чиния с две кифлички със сладко от боровинки. Завлякох се по чорапи дотам и си налях чаша кафе от термоса. Операцията се оказа по-лесна, отколкото предполагах, защото скринът беше нисък. Веригата на ръцете не ми пречеше много. Занесох чашата кафе с две ръце до масата. Седнах на празния стол. Наведох глава и отпих. Изглеждаше, сякаш съм се предал, което беше и целта. Или че съм клекнал. Или омекнал. Освен това кафето беше доста противно и почти напълно изстинало.
Шефът на федералните сви длан и я вдигна над парите ми, сякаш се чудеше дали да ги вземе. После поклати глава, сякаш те бяха нещо твърде прозаично за него. Твърде делнично. Дланта му се плъзна по- нататък и спря върху паспорта ми.
— Защо валидността му е изтекла? — попита той.
— Защото никой не може да накара времето да спре — отвърнах.
— Имах предвид, защо не си го подновил?
— Не съм имал непосредствена нужда. Повечето хора не носят презервативи в портфейла си.
