Шефът замълча за момент и продължи:
— Кога за последен път си излизал от страната?
— Можехме да седнем и да поговорим, нали? — отвърнах с въпрос аз. — Нямаше нужда да ме приспивате със стреличката, като че ли съм звяр, избягал от зоопарка.
— Предупредихме те много пъти. Но ти демонстрира абсолютно нежелание да се съобразиш.
— Да ми бяхте извадили окото.
— Но не го направихме. Няма пострадали, всичко е наред.
— Все още не сте се легитимирали. Дори не знам как се казваш.
Мъжът отсреща не каза нищо.
Продължих:
— Няма легитимиране, няма права, няма формално обвинение, няма адвокат. Това ли е новият свят?
— Схванал си.
— Е, тогава ви желая късмет в него — казах.
Погледнах към паспорта си, сякаш изведнъж съм си спомнил нещо. Вдигнах ръце, докъдето могат да стигнат, и се наведох напред. Избутах чашата с кафето достатъчно настрана, между паспорта и банковата ми карта. Взех паспорта, примижах и започнах да прелиствам задните страници. Свих рамене, като че ли паметта е започнала да ми изневерява. Посегнах да върна паспорта на мястото му. Само че не бях достатъчно прецизен в движението. Веригата ми пречеше. Твърдият ъгъл на паспорта бутна чашата с кафе и я преобърна. Кафето се разля и потече право в скута на шефа. Той постъпи както би постъпил всеки. Скочи назад и размаха ръце във въздуха, сякаш можеше да спре течността.
— Извинявай — провикнах се аз.
Панталоните му подгизнаха. Сега топката беше при него. Имаше две възможности — да прекъсне разпита и да отиде да се преоблече или да продължи с мокри панталони. Видях, че се колебае. Не беше чак толкова неразгадаем, колкото си мислеше.
Реши да продължи с мокри панталони. Отиде до скрина и попи мокрото петно със салфетки. После донесе няколко и подсуши масата. Положи големи усилия да не реагира, което само по себе си беше реакция.
— Кога за последен път си излизал от страната? — попита той отново.
— Не помня — отговорих.
— Къде си роден?
— Не помня.
— Всеки знае къде е роден.
— Било е отдавна.
— Ако трябва, ще стоим тук целия ден.
— Роден съм в Западен Берлин — казах.
— И майка ти е французойка?
— Беше французойка.
— Каква е сега?
— Мъртва.
— Съжалявам.
— Нямаш вина.
— Сигурен ли си, че си американски гражданин?
— Що за въпрос е това?
— Директен.
— Държавният департамент ми е издал паспорт.
— Данните в заявлението ти за паспорт бяха ли достоверни?
— Подписал ли съм го?
— Предполагам, че да.
— Тогава предполагам, че данните са били достоверни.
— Как така? Натурализиран ли си? Роден си в чужбина, единият ти родител е чужденец.
— Роден съм във военна база. Това се брои за суверенна територия на Съединените щати. Родителите ми бяха женени. Баща ми беше американски гражданин. Морски пехотинец.
— Можеш ли да го докажеш?
— А трябва ли?
— Важно е. И може да окаже съществено влияние върху онова, което ще ти се случи оттук нататък.
— Не. Само липсата на търпение може да повлияе на онова, което ще ми се случи оттук нататък.
Агентът отляво стана. Именно той притискаше цевта на пушката към гръкляна ми. Мина вляво зад масата и се запъти към дървената врата на третото помещение. Отвори я и успях да зърна бюра, компютри, шкафове и сейфове. Нямаше други хора. Агентът се мушна бързо през вратата и затвори, а в нашето помещение настъпи тишина.
— Майка ти алжирка ли е? — продължи шефът.
— Вече ти казах, че беше французойка.
— Някои французи са алжирци.
— Не. Французите са французи, а алжирците са алжирци. Не е кой знае колко сложно.
— Добре. Някои французи първоначално са били имигранти от Алжир, от Мароко, от Тунис и от други страни в Северна Африка.
— Майка ми не е от тях.
— Беше ли мюсюлманка?
— Защо искаш да знаеш?
— Водя разследване.
— Вероятно е по-безопасно да задаваш въпроси за моята майка, отколкото за твоята.
— Какво искаш да кажеш?
— Майката на Сюзан Марк е била малолетна курва, която се е дрогирала с крек. Може твоята да е работила с нея. Може заедно да са въртели номерата.
— Да ме ядосаш ли се опитваш?
— Не се опитвам. Успявам. Лицето ти почервеня, панталоните ти са мокри. И не постигаш абсолютно нищо. Не мисля, че точно тази сесия ще бъде дадена като добър пример в наръчниците за обучение.
— Това не е шега.
— Но натам отива.
Той млъкна и се замисли. С показалец подреди деветте неща на масата отпред едно до друго и после побутна флаш паметта леко напред.
— Ти го скри от нас, когато те претърсихме. Сюзан Марк ти го е дала в метрото.
— Скрил съм го? Дала ми го е?
Шефът кимна.
— Но тази флаш памет е празна, а и бездруго е твърде малка. Къде е другата?
— Каква друга?
— Тази очевидно е за отвличане на вниманието. Къде е истинската?
— Сюзан Марк не ми даде нищо. Купих това нещо от „Рейдио Шак“.
— Защо?
— Хареса ми как изглежда.
— С розово калъфче? Глупости.
Не казах нищо.
— Харесва ли ти розовият цвят?
— Ако е на подходящо място.
— Кое е подходящо място?
— Там, където не си бил от доста време.
— Къде го скри?
Не отговорих.
