— Да не би да е в някое телесно отверстие?
— Надявай се да не е било. Току-що го пипна.
— Харесват ли ти такива неща? Да не си магьосник?
— Подобен въпрос може да ти свърши работа в Гуантанамо, но при мен не минава.
Агентът сви рамене и върна с показалец флаш паметта в редицата с останалите вещи. После побутна напред фалшивата визитка и телефона на Леонид, като че ли местеше фигури по шахматната дъска.
— Работел си за Лайла Хот — каза той. — Визитката доказва, че си бил във връзка с хората, които е наела, а телефонът доказва, че ти се е обаждала най-малко шест пъти. Телефонният номер на „Четири сезона“ е регистриран в списъка с повикванията.
— Не е моят телефон.
— Намерихме го в джоба ти.
— Според служителите на рецепцията Лайла Хот не е била в „Четири сезона“.
— Защото им казахме да ни сътрудничат. Всички знаем, че беше отседнала там. Срещал си се с нея два пъти, а последната ви среща не се е състояла.
— Коя е тя?
— Трябваше да си зададеш този въпрос, преди да се съгласиш да работиш за нея.
— Не съм работил за нея.
— Телефонът доказва обратното. Не е трудно да се досетиш.
Замълчах.
— Къде е Лайла Хот сега? — продължи той.
— Не знаеш ли?
— Как бих могъл да знам?
— Предположих, че сте я прибрали, когато е напускала хотела. Преди да започнете да ме упоявате със стрелички.
Мъжът не каза нищо.
— Били сте там по-рано през деня — заявих аз. — Претърсили сте апартамента й. Реших, че я наблюдавате.
Мъжът отсреща мълчеше.
— Изпуснали сте я, нали? Минала е покрай вас. Страхотни сте. Вие сте пример за всички нас, момчета. Чужденка, която се интересува от делата на Пентагона, а вие я изпускате?
— Наистина е пропуск — кимна шефът.
Изглеждаше доста смутен, макар че не би трябвало според мен. Защото да се измъкнеш от хотел, когато те следят, е сравнително лесно. Правиш го, като не се измъкваш. Не и веднага. Изпращаш багажа си долу по пиколото със служебния асансьор, докато агентите чакат във фоайето, слизаш от асансьора за гости на друг етаж и се криеш някъде час-два, докато агентите се откажат и си тръгнат. После излизаш и ти. Трябва да имаш здрави нерви, разбира се, но не е трудно, особено ако си наел и друга стая, на друго име — което Лайла Хот определено беше направила за Леонид.
— Къде е тя сега? — попита агентът.
— Коя е тя? — попитах аз.
— Най-опасната личност, която някога си срещал.
— Не изглеждаше такава.
— Точно заради това.
— Нямам представа къде е — заявих.
Последва дълга пауза, а после агентът върна в редицата фалшивата визитка и телефона и побутна напред визитката на Тереза Лий. Попита:
— Какво знае тя?
— Има ли значение?
— Трябва да изпълним няколко лесни задачи. Трябва да открием двете Хот, трябва да открием флаш паметта, но преди всичко трябва да спрем изтичането на информация. Значи трябва да знаем докъде е стигнало това изтичане. Трябва да разберем кой какво знае.
— Никой не знае нищо. Най-малкото аз.
— Не сме на състезание. Няма да получиш точки за упорството си. Всички тук сме на една и съща страна.
— Не усещам нещата така.
— Трябва да погледнеш на положението сериозно.
— Повярвай ми, гледам сериозно.
— Тогава ни кажи кой какво знае.
— Не мога да чета мисли. Не знам кой какво знае.
Чух вратата вляво отново да се отваря. Шефът погледна натам и кимна. Обърнах се и видях агента от левия стол. В ръцете си държеше пушка. Не „Франки 12“, а пушката, която изстрелва стрелички. Насочи я и натисна спусъка. Завъртях се, но беше късно. Улучи ме в ръката, малко под рамото.
44
Отново се събудих, но не отворих очи веднага. Имах чувството, че часовникът в главата ми е заработил, така че исках да го настроя и да се ориентирам, без да ме безпокоят. Показваше шест вечерта. Което означаваше, че съм бил в безсъзнание още осем часа. Изпитвах силна жажда и глад. Ръката ме болеше така, както преди това ме болеше кракът. Малка пареща точка близо до рамото. Усещах, че още съм без обувки. Китките и глезените ми обаче не бяха вързани за кушетката. Изпитах облекчение. Протегнах се лениво и опипах лицето си. Още повече набола четина. Скоро щях да имам брада.
Отворих очи. Озърнах се. Открих две неща. Първо, Тереза Лий беше в клетката отдясно. И второ, Джейкъб Марк беше в клетката вляво от моята.
И двамата бяха ченгета.
И двамата бяха без обувки.
Тогава вече започнах да се тревожа.
Ако бях прав и наистина беше шест вечерта, значи Тереза Лий е била доведена тук от дома й. Джейкъб Марк е бил взет от работа. И двамата ме гледаха. Лий стоеше зад решетките на около метър и нещо от мен. Беше с джинси и бяла блуза. Боса. Джейк седеше на кушетката. Беше с полицейската униформа, но без колан, без пистолет, без радиостанция и също бос. Седнах на кушетката, спуснах крака на пода и прокарах пръсти през косата си. После станах, отидох до мивката и пих вода от крана. Ню Йорк — без никакво съмнение. Познавах вкуса на водата. Погледнах Тереза Лий и попитах:
— Знаеш ли точно къде сме?
— Ти не знаеш ли? — попита тя.
Поклатих глава.
— Трябва да приемем, че мястото се подслушва — каза тя.
— Сигурен съм, че е така — отбелязах. — Е, те знаят къде сме, така че няма да им разкрием нищо ново.
— Не трябва да казваме каквото и да било.
— Можем да говорим за география. Патриотичният закон не забранява уличните адреси засега.
Лий замълча.
— Какво? — попитах.
Погледна ме смутено.
— Мислиш, че играя игрички с теб ли?
Тя не отговори.
— Мислиш, че съм тук, за да те накарам да кажеш нещо компрометиращо?
— Не знам. Не знам нищо за теб.
— Какво те притеснява?
— Клубовете на Блийкър Стрийт са по-близо до Шесто Авеню, отколкото до Бродуей. Там си можел да
