— Знаеш ли комбинациите за клетките? — попитах го.
— Не — отвърна той.
— А как поставяш болкоуспокояващите инжекции?
— През решетките.
— Какво ще стане, ако някой получи пристъп, а ти не можеш да влезеш в клетката при него?
— Трябва да се обадя по телефона.
— Къде са нещата ти?
— В шкафчето ми.
— Покажи ми го. Отвори.
Върна се в другото помещение и ме заведе до един шкаф. Завъртя ключалката. Вратата се отвори.
— Можеш ли да отвориш и другите шкафове? — попитах.
— Не. Само този.
В шкафа му имаше няколко рафта, заредени с всевъзможни медицински материали. Спринцовки, стетоскоп, малки шишенца с безцветна течност, пакети памук, хапчета, бинтове, марля, лепенки.
Плюс кутия малки капсули с азот.
И кутия опаковани стрелички.
В което имаше някакъв смисъл от бюрократична гледна точка. Представих си заседанието на командването, когато са писали инструкциите за операцията. Пентагонът. Щабните офицери, натоварени със задачата. Присъстват и по-младши чинове. Дневен ред. Някой съветник от Министерството на отбраната настоява амунициите за пушката да бъдат съхранявани от квалифициран медицински работник. Защото упойката е наркотик. И така нататък. После някой от действащите офицери заявява, че азотът не е наркотик. Трети заявява, че няма никакъв смисъл газът да се съхранява отделно от стреличките. И отново и отново. Представях си как изнервените агенти накрая са се предали: „Добре, каквото и да е, само да продължаваме нататък.“
— Какво вещество има в стреличките? — попитах.
— Местна упойка, за да не боли раната, и много барбитурат.
— Колко много?
— Достатъчно.
— За горила?
Лаборантът поклати глава.
— Намалена доза. Изчислена е за нормален човек.
— Кой е правил изчисленията?
— Производителят.
— И е знаел за какво ще служи?
— Разбира се.
— Със спецификации, поръчки за покупка и всичко останало?
— Да.
— И тестове?
— В Гуантанамо.
— Що за страна е това…
Отговор не последва.
— Има ли странични ефекти? — попитах.
— Няма.
— Сигурен ли си? Знаеш защо питам, нали?
Той кимна. Знаеше защо питам. Бяха свършили компютърните кабели, така че се наложи да го наблюдавам с половин око, докато намеря пушката и я заредя. Зареждането беше като ребус. Не познавах системата и трябваше да действам единствено с логика и здрав разум. Очевидно спусъковият механизъм задействаше освобождаването на газа. Газът изтласкваше стреличката. Пушките са, общо взето, прости машинки. Имат предна и задна част. Причината и следствието се случват в рационална последователност. Заредих я за около четирийсет секунди.
— Искаш ли да легнеш на пода? — попитах лаборанта.
Той не отговори.
— Иначе може да си удариш главата.
Нещастникът легна на пода.
— Някакви предпочитания за мястото? Крак, ръка?
— Най-добре действа в мускулна маса.
— Тогава се обърни по корем.
Той се обърна и аз забих стреличката в задника му.
Презаредих още два пъти и пуснах по една стреличка на двамата агенти, които иначе скоро щяха да дойдат на себе си. Това ми осигуряваше предимство от най-малко осем часа, освен ако не се появеше някой неочакван посетител. Или ако агентите не бяха задължени да докладват ситуацията на всеки час. Или ако вече не бяха изпратили кола, която да ни върне във Вашингтон. Тези объркани мисли ме накараха наполовина да се успокоя и наполовина да се разбързам. Взех щангата и отидох в помещението с клетките. Джейкъб Марк ме погледна, без да каже нищо. Тереза Лий видя обувките ми и попита:
— Сега на Осма улица такива ли продават?
Не отговорих. Минах зад клетката й и забих плоския край на щангата под конструкцията. После натиснах с цялата си тежест и почувствах как клетката се повдига. Съвсем малко. Част от сантиметъра. Колкото позволява естествената еластичност на метала.
— Това е глупаво — отбеляза Лий. — Клетката е заварена от всички страни. Можеш да я преобърнеш, но аз пак ще съм вътре.
— Но не е свободно стояща — възразих.
— Не е хваната за пода с нищо.
— Но я държи връзката с канала, под тоалетната.
— Това достатъчно ли е?
— Надявам се. Ако я наклоня и връзката с канала издържи, подът ще се откъсне и тогава ще можеш да изпълзиш.
— А ще издържи ли?
— Хазарт. Нещо като състезание.
— Между какво?
— Законодателството от деветнайсети век и някоя калпава заваръчна работилница от двайсет и първи век, получила правителствена поръчка. Виждаш ли, че подът не е заварен по цялата дължина, а само на отделни места?
— Това е смисълът на точковото заваряване.
— Здраво ли е?
— Много здраво. Може би повече от тръбата за тоалетната.
— А може и да не е. През деветнайсети век в Ню Йорк имало холера. Голяма епидемия. Умрели много хора. Най-накрая старейшините на града разбрали къде е причината — смесването на води от помийните ями с питейната вода. Тогава направили истинска канализация. И определили стандарти за тръбите и свързващите елементи. След толкова години тези стандарти все още са включени в строителните изисквания. Тръбата за канала трябва да има широк фланец, легнал върху пода. Мога да се обзаложа, че болтовете, с които е свързана, са по-здрави от точковите заварки. Хората от деветнайсети век са проявявали прекалена предпазливост. По-голяма от днешните фирми, които бързат да получат пари от Министерството на вътрешната сигурност.
Лий се замисли за миг, после се усмихна.
— Значи или се измъквам незаконно от правителствена затворническа килия, или тръбата за тоалетната се къса от пода. И в двата случая попадам в лайната.
— Точно така.
— Чудесен избор.
