— Твой е — казах.
— Действай тогава.
През две стаи чух да звъни телефон.
Коленичих и мушнах върха на щангата в положението, в което трябваше да бъде под долния хоризонтален прът на килията, но не чак толкова навътре, за да може да закачи и края на ламарината на пода. После странично я наместих точно под една от точковите заварки, където усилието щеше да бъде предадено нагоре от един от вертикалните прътове.
През две стаи телефонът спря да звъни.
Погледнах Лий и казах:
— Стъпи върху тоалетната чиния. Да помогнем, доколкото можем.
Тя се качи и запази равновесие. Обрах луфта на щангата, натиснах и подскочих с всички сили — веднъж, два пъти, три пъти. Сто и двайсет килограма движеща се маса, плюс натиск с лост от метър и двайсет. Случиха се три неща. Първо, щангата си издълба плитко гнездо в бетона под клетката, което не ми вършеше работа. Второ, цялата клетка леко се деформира, което също не ми вършеше работа. Трето обаче, отчупи се светло парче метал и изхвърча някъде.
— Това беше точка — обади се Лий. — От заварката.
Преместих щангата под следващата заварка на двайсетина сантиметра вляво. Наместих я както трябва и натиснах. Същите три резултата. Хрущене на натрошен бетон, скърцане на деформиран метал и откъсване на още едно метално топче.
През две стаи започна да звъни друг телефон. С различен тон. По-нетърпелив.
Отдръпнах се и си поех дъх. Преместих щангата още веднъж, този път на половин метър вдясно. Повторих процедурата и бях възнаграден с още една откъртена заварка. Минус три. Оставаха още много. Сега обаче можех да мушна ръце под долния хоризонтален прът, защото щангата го беше огънала нагоре на три места. Оставих я, клекнах с лице към клетката, мушнах ръце под пръта с дланите нагоре. Стиснах, поех си въздух и се приготвих да напрегна сили. Когато гледах за последен път Олимпийските игри, щангистите вдигаха повече от двеста и петдесет килограма. Смятах, че не мога да се справя с чак толкова. Но пък и за клетката трябваше доста по-малко.
През две стаи вторият телефон престана да звъни.
Зазвъня третият.
Напрегнах сили.
Едната страна на клетката се надигна около трийсет сантиметра. Ламариненият под изскърца и се огъна като хартия. Заварките обаче държаха. Третият телефон престана да звъни. Вдигнах поглед към Лий и изсумтях:
— Скачай!
Тя схвана. Беше умна жена. Скочи високо над тоалетната чиния и се стовари с двата си боси крака върху двете крайни заварки. С ръцете си не усетих нищо. Никакъв удар. Никакво сътресение. Защото заварките се скъсаха веднага и подът се огъна V-образно, като улей. Като уста. Отворът беше около трийсет сантиметра широк и толкова висок. Добър, но не достатъчно. Хлапе би могло да се измъкне оттам, но не и Лий.
Поне обаче бяхме доказали принципа. Едно на нула за инженерите от деветнайсети век.
През две стаи и трите телефона започнаха да звънят едновременно. Конкуриращи се тонове, бързи, нетърпящи отлагане.
Поех си отново въздух. Сега вече беше въпрос на повтаряне на тройната операция отново и отново, с по две заварки всеки път. Щанга, повдигане, скок. Лий не беше едра, но дори и така трябваше да се разкъсат точкови заварки на разстояние поне два метра, за да може подът да се изкриви достатъчно и тя се промуши отдолу. Въпрос на проста аритметика. Съотношението на височината на отвора към дължината на освободената ламарина беше някъде около едно към три. Отне ни доста време, докато се справим. Близо осем минути. Накрая обаче успяхме. Лий излезе по гръб, с краката напред като лимбо танцьорка. Блузата й се повдигна нагоре и откри гладък, загорял от слънцето корем. Лий се освободи и се измъкна изцяло навън. Стана и ме прегърна силно. И по-дълго, отколкото беше нужно. После се отдръпна, а аз починах минута и изтрих длани в панталоните си.
После повторих цялата процедура още веднъж, за да измъкна Джейкъб Марк.
През две стаи телефоните звъняха и преставаха, звъняха и преставаха.
47
Измъкнахме се бързо. Тереза Лий взе обувките на шефа. Бяха й малко големи, но не много. Джейкъб взе всички дрехи на лаборанта. Прецени, че непълна униформа на ченге от провинцията би направила впечатление по улиците, и може би беше прав. Струваше си да се отдели време за преобличане. Изглеждаше далеч по-добре с памучните панталони, тениската и маратонките. Бяха му почти по мярка. Единственият недостатък беше голямото колкото четвърт долар кърваво петно на задника. Оставихме лаборанта да спи по бельо.
Тръгнахме към изхода. Нагоре по стълбите, после през осеяния с боклуци гараж, през вратата до тротоара на Трета улица. Беше пълно с хора. Горещо. Свихме наляво. Без особена причина. Случаен избор. Оказа се щастлив. Едва бяхме направили няколко крачки, и чух зад себе си клаксон и изскърцване на спирачки. Обърнах се и видях една черна кола да заковава на няколко метра от другата страна на пожарната. Нова и лъскава краун виктория. От нея изскочиха двама. Познавах ги. И знаех, че Тереза Лий също ги познава. Сини костюми, сини вратовръзки. ФБР. Същите, които разговаряха с нея в полицията и които разговаряха с мен на Трийсет и пета улица. Питаха ме за канадски телефонни номера. Сега същите лица се втурнаха към пожарната и изчезнаха в двора. Изобщо не ни видяха. Ако обаче бяхме свили вдясно, щяхме да се сблъскаме с тях фронтално още докато излизаха от колата си. Значи наистина бяхме извадили късмет. Отпразнувахме, като закрачихме колкото можем по-бързо към Шесто Авеню. Джейкъб Марк стигна там пръв. Само той беше с прилични обувки.
Прекосихме Шесто Авеню и вървяхме известно време по Блийкър Стрийт, а малко по-късно открихме убежище на Корнелия Стрийт, която беше тясна, тъмна и сравнително спокойна, ако не се брояха хората по масите на тротоара. Стояхме настрана от тях и те не ни обръщаха внимание. Интересуваха се повече от храната си. Не бих ги обвинил. Ухаеше на вкусни неща. Бях доста гладен, дори и след сандвича със салам и сирене. Насочихме се към тихия край на улицата и проверихме с какво разполагаме. Лий и Джейк нямаха нищо. Всичките им вещи бяха заключени в сутерена на пожарната. Аз разполагах с нещата, които бях взел от масата. Най-важни от тях бяха банковата ми карта, картата за метрото и телефона на Леонид. Имах четирийсет и три долара в брой и дребни. С картата за метрото можех да пътувам още четири пъти. Батерията на телефона беше почти напълно изтощена. Бяхме единодушни, че извън всякакво съмнение банковата ми карта и телефонът на Леонид се проследяват от различни компютърни системи. Ако ги използвах, някой щеше да разбере след секунди. Това обаче не ме притесняваше особено. За да нанася щети, информацията трябва да е полезна. Ако се измъкнехме от Трета улица и след няколко дни изтеглех пари в Оклахома Сити или Ню Орлиънс, или Сан Франциско, тази информация можеше да е съществена. Ако обаче изтеглех пари веднага, на няколко пресечки от пожарната, информацията щеше да бъде безполезна. Двамата го знаеха не по-зле от мен. Освен това в Ню Йорк има толкова много антени за мобилни телефони, че засичането става трудно. Ако те засекат в стадион в предградията, ще могат да те открият. Не е така в града обаче. Квадрат със страна две пресечки може да съдържа петдесет хиляди души и са нужни дни, за да бъде претърсен.
Продължихме нататък и намерихме лъскав банков офис с банкомат, от който изтеглих всичките пари, които можах — триста долара. Явно имах дневен лимит. И машината беше бавна. Изглежда, нарочно. Банките и правоохранителните органи си сътрудничат. Дават сигнала и забавят трансакцията. Идеята е да се даде време на ченгетата да се появят. На някои места може и да има смисъл. Не и ако полицаите трябва да се справят с градския трафик. Машината мисли, мисли, мисли и най-накрая изплю банкнотите. Взех ги и й се усмихнах. Повечето банкомати имат камери, свързани с цифрови записващи устройства.
Продължихме нататък и Лий похарчи десет от новите ми долари за зарядно устройство за мобилен
