— Може би — отговорих. — Мисля, че е пускал следа от трохи и е чакал да види кой ще тръгне по нея.
— Защо?
— Защото иска да затвори кутията отново, а не е сигурен кой може да го направи вместо него.
— Няма доверие на Министерството на отбраната?
— Ти би ли имала?
— Това не е моят свят. Ти имаш ли им доверие?
— Само до периметъра, в който мога да се изплюя.
— А той няма ли доверие на Спрингфийлд?
— Има му пълно доверие. Но Спрингфийлд е сам. А Сансъм има голям проблем. Може би си мисли, че ако научи още някой, ще е по-добре да участва докрай. Колкото повече, толкова по-весело.
— Значи ще бъде принуден да ни помогне.
— Не принуден — възразих. — Юрисдикцията му е доста ограничена. Но може би ще е склонен да ни помогне. Заради това искам да му се обадиш утре.
— Защо не му се обадиш ти?
— Защото няма да съм тук в началото на работния ден утре сутрин.
— Така ли?
— Ще се срещнем в десет в Медисън Скуеър Парк. На две пресечки южно оттук. Внимавайте, докато се придвижвате дотам.
— Ти къде отиваш?
— Излизам.
— Къде?
— Да потърся Лайла Хот.
— Няма да я намериш.
— Може би не. Но тя има хора. Надявам се те да ме намерят. Сигурен съм, че вече ме търсят. Имат снимката ми.
— Смяташ да влезеш в ролята на стръв?
— Готов съм на всичко, което би свършило работа.
— Сигурна съм, че и ченгетата вече те търсят. Също и Министерството на отбраната, и ФБР. Можеш би и хора, за които дори не сме чували.
— Ще прекараме още една неспокойна нощ.
— Пази се.
— Винаги се пазя.
— Кога тръгваш?
— Веднага.
50
Ню Йорк. Един часът през нощта. Най-доброто и най-лошото място на света, ако те преследват. Улиците бяха още топли. Трафикът беше лек. Имаше интервали от по десет секунди без нито една кола по Медисън Авеню. Все още имаше хора. Някои спяха — по входове и пейки. Други крачеха — целенасочено или безцелно. Тръгнах по маршрута на шляещите се. Минах по Трийсета улица, прекосих Парк Авеню и после Лексингтън Авеню. Никога не са ме обучавали да съм невидим. За такива неща избираха по-дребни от мен. Хора с нормален ръст. Поглеждаха ме веднъж и се отказваха от идеята. Даваха си сметка, че човек с моя ръст винаги бие на очи. Аз обаче се справям. Научих разни техники. Някои от тях са в разрез с интуицията. Например нощта е по-добра от деня, защото тогава съм сам. Когато наоколо няма хора, изпъквам по-малко. Защото, когато ме търсят, търсят едър мъж. Много по-лесно е да прецениш дали някой е едър, ако край него има други, с които да го сравниш. Сред нормална улична тълпа стърча буквално с една глава и рамене над останалите. Ако съм сам, не е толкова лесно да се прецени ръстът ми. Няма база за сравнение. Хората преценяват ръста ни доста трудно, ако около нас няма други хора. Знаем го от експерименти със свидетелски показания. Инсценирайте инцидент, разпитайте за първите впечатления и ще установите, че ръстът на един и същ човек може да бъде определен от един и шейсет до един и деветдесет. Хората виждат, но не гледат.
Освен онези, които са обучени за това.
Обръщах особено внимание на колите. Няма начин да откриете някого в Ню Йорк, ако не използвате автомобил. Градът просто е прекалено голям, за да е приложим друг метод. Синьо-белите полицейски патрулни коли се забелязват лесно. Силуетите им са характерни заради светлините на покрива. Така че ги виждах отдалеч. Всеки път щом се появеше полицейска кола, заставах в някой вход и сядах — поредният бездомник. През зимата този номер не би минал, защото нямах куп одеяла. Времето обаче още беше топло и истинските бездомници бяха по тениски.
По-трудно се забелязват необозначените полицейски коли. Приличат на всички останали, което е и целта. Вътрешната политика и бюджетите на полицейските органи обаче стесняват възможностите за избор до съвсем малък брой марки и модели. И повечето автомобили са неподдържани. Те са мръсни, раздрънкани, олющени.
Необозначените коли на федералните агенции не са такива. Същите марки, същите модели, но най- често са нови и лъснати до блясък. Лесно се забелязват, но не е лесно да ги отличиш от някои коли под наем. Фирмите за отдаване на лимузини използват същите модели и марки. И униформените им шофьори ги поддържат изрядно. Прекарах известно време в хоризонтално положение в един вход и гледах как по улицата минават само такива автомобили. Стори ми се странно, но после си спомних какво ми беше казала Тереза Лий — че отделът за борба с тероризма на нюйоркската полиция използва фалшиви таксита. След това започнах да залагам повече на предпазливостта.
Смятах, че хората на Лайла Хот ще използват коли под наем. От „Херц“, „Ейвис“, „Ентърпрайз“ и така нататък. И те използваха специфични марки и модели, предимно местно производство, но чисти и добре поддържани. Видях доста, които отговаряха на критериите, и доста, които не отговаряха. Вземах всички възможни мерки, за да не ме открият от полицията, и всички възможни мерки, за да ме открият хората на Лайла Хот. Късният час помагаше. Опростяваше нещата. Категоризираше населението. Повечето невинни наблюдатели си бяха у дома и спяха. Вървях около половин час, без да се случи нищо.
До един и половина през нощта.
Докато не стигнах до Двайсет и втора улица.
51
По една случайност отново видях момичето с териера. Движеше се в южна посока по Бродуей, към Двайсет и втора улица. Кучето подмокряше някои стълбове и пренебрегваше други. Минах покрай тях и териерът се разлая. Обърнах се, за да проверя дали няма някаква опасност, и с периферното си зрение зърнах черна краун Виктория да идва по Двайсет и трета улица. Чиста, излъскана, с антени като игли, стърчащи от капака на багажника, които видях на светлината на задните фаровете.
Намали до скоростта на пешеходец.
На това място Бродуей е двойно по-широк. Шест ленти, всички в посока юг, разделени след светофара от тесен пешеходен остров в средата. Бях на левия тротоар. До мен имаше жилищен блок. По-нататък — магазини. Вдясно през шестте ленти на Бродуей беше Флетайрън Билдинг. По-нататък — пак магазини.
Право напред имаше вход за метрото.
Момичето с кучето зад мен сви вляво и влезе в блока. Видях фоайе и портиер, седнал зад бюро. Колата спря във втората от шестте ленти. Задната я задмина и фаровете й очертаха двама мъже на предните седалки. Седяха и не мърдаха. Може би гледаха снимка, може би чакаха инструкции или се обаждаха за подкрепление.
Седнах на ниска тухлена ограда, която заобикаляше малка градинка пред жилищния блок. Входът на метрото беше на пет метра.
Колата продължаваше да стои там. Далеч на юг от мен тротоарът беше широк. Пред магазините той
