Утре ме няма

появи голям екран. Беше празен, но в долния край бяха нарисувани бутони като на дивиди плейър. Възпроизвеждане, пауза, бързо напред, бързо назад, прескачане. Помръднах мишката и стрелката се превърна в заоблена ръчичка, когато премина над бутоните.

Телефонът в джоба ми завибрира.

63

Извадих апарата и отворих капачето. Озърнах се наоколо. Тримата ми временни колеги бяха твърде заети с работата си. Едната жена разглеждаше на екрана си шарена графика. Колони с ярки цветове, някои високи, други ниски. Мъжът преглеждаше пощата си. Другата жена пишеше трескаво.

Допрях телефона до ухото си.

— Да?

— Получи ли го? — попита Лайла Хот.

— Да — отговорих.

— Гледа ли го?

— Не.

— Мисля, че трябва да го видиш.

— Защо?

— С образователна цел.

Погледнах пак хората в помещението и попитах:

— Има ли звук?

— Не, това е ням филм. За съжаление. Със звук щеше да е много по-добре.

Замълчах.

— Къде си? — попита.

— В хотелски бизнес център.

— В „Четири сезона“?

— Не.

— Има ли компютри в този бизнес център?

— Да.

— Нали знаеш, че можеш да гледаш дивиди и на компютър?

— Казаха ми.

— Някой друг може ли да види екрана?

Не отговорих.

— Пусни го. Аз ще остана на телефона. Ще коментирам. Все едно е специално издание.

Замълчах.

— Като режисьорски груб монтаж — добави тя и се засмя леко.

Размърдах мишката и поставих ръчичката над бутона за възпроизвеждане.

Щракнах мишката.

Машината изтрака пак и на екрана се появиха две изкривени хоризонтални линии. Проблеснаха два пъти, а после картината се успокои и видях широкоъгълна снимка на открито пространство. Беше нощ. Камерата беше стабилна. Реших, че е сложена на висок статив. Мястото беше осветено с пронизващи халогенни прожектори, които не се виждаха на екрана. Цветовете бяха груби. Определено беше някъде в чужбина. Гола кафеникава земя. Камънак и една голяма скала. Скалата беше плоска, по-голяма от двойно легло. В нея бяха забити и циментирани четири железни халки. По една във всеки ъгъл.

За халките беше завързан гол мъж. Нисък, слаб и жилест. Имаше маслинена кожа и черна брада. Може би на трийсет години. Проснат по гръб, под формата на Х. Камерата беше поставена на около метър от краката му. В горния край на кадъра главата му се люшкаше наляво и надясно. Очите му бяха затворени. Устата му беше отворена. Жилите на врата му бяха изпъкнали като въжета.

Крещеше, но не можех да го чуя.

Филмът беше ням.

Лайла Хот заговори в ухото ми.

— Какво виждаш? — попита ме тя.

— Мъж върху скала — отговорих.

— Продължавай да гледаш.

— Кой е той?

— Беше шофьор на такси, който помагаше на американски журналист.

Обективът бе поставен под ъгъл от около четирийсет и пет градуса. Краката на шофьора изглеждаха големи, а главата — малка. Нещастникът се мяташе и се мъчеше да се отскубне. Вдигаше глава и я удряше в скалата. Искаше да се нокаутира сам. Или да се самоубие. Не му проработи късметът. Слаба фигура се появи в горния край на кадъра и мушна под главата на шофьора сгънато парче плат. Фигурата беше на Лайла Хот. Без никакво съмнение. Разделителната способност на записа не беше кой знае колко голяма, но нямаше как да сбъркам. Косата, очите, движенията бяха нейните.

Парчето плат вероятно беше кърпа.

— Току-що те видях — казах аз.

— С подложката ли? Необходима е, за да се избегне самонараняване. А и така главата застава под ъгъл. Изкушават се да гледат.

— Да гледат какво?

— Почакай. Ще видиш.

Огледах се наоколо. Тримата ми временни колеги продължаваха да работят. Бяха изцяло погълнати от задачите си.

На екрана не се случи нищо близо двайсет секунди. Шофьорът на такси виеше — без звук. След това от едната страна в кадър се появи Светлана Хот. Също нямаше как да не я позная. Безформеното тяло, правата стоманеносива коса.

Тя държеше в ръката си нож. Пропълзя нагоре по скалата и клекна до завързания. Погледна към обектива на камерата и остана така известно време. Не беше суета. Преценяваше ъгъла, опитваше се да не закрива гледката. Зае позиция между лявата ръка и тялото на шофьора.

Той гледаше ножа в ръката й.

Светлана се наведе леко напред и опря върха на ножа в точка по средата между слабините и пъпа. Натисна. Мъжът се сгърчи страховито. Силна струя кръв бликна от прореза. Изглеждаше черна на това осветление. Човекът крещеше непрекъснато. Виждах как устните му изричат думи. Не! Моля! Те не могат да се сбъркат, независимо от езика.

— Къде стана това? — попитах.

— Близо до Кабул — отвърна Лайла Хот.

Светлана придвижи ножа нагоре към пъпа. След острието оставаше кървава диря. Тя продължаваше да реже като хирург или касапин — небрежно, умело и уверено. Беше го правила много пъти. Острието стигна до гръдната кост.

Светлана остави ножа настрана, после мушна показалец в разреза и го прокара от единия до другия край.

След това натисна, заби пръста си до първата става и продължи да го движи, като спираше от време на време.

Чух гласа на Лайла Хот:

— Проверява дали е срязала мускулната стена навсякъде.

— Как разбра? Не виждаш каквото виждам аз.

— Чувам дишането ти.

Светлана взе ножа отново и го прокара през местата, където пръстът й беше спирал. Ловко преряза с острието някакви съвсем дребни препятствия.

После се отдръпна.

Коремът на шофьора на такси беше отворен, като че ли някой беше дръпнал цип. Дългият прав разрез леко зееше. Мускулната стена беше срязана и вече не можеше да задържа налягането отвътре.