Утре ме няма

Светлана пак се наведе. Действаше с две ръце. Мушна длани в разреза, раздели кожата внимателно и започна да рови вътре. Ръцете й потънаха до китките. Напрегна се и изправи рамене. Измъкна червата му. Представляваха блещукащо, лъскаво розово кълбо, голямо колкото мека футболна топка. Преплетени, висящи, мокри, изпускащи пара.

Светлана ги остави внимателно върху гърдите му.

После слезе от скалата и се измъкна от полезрението на камерата.

Немигащото око на обектива продължаваше да гледа втренчено.

Шофьорът на такси се взираше ужасено в собствените си вътрешности.

Лайла Хот поясни:

— Сега е само въпрос на време. Разрезът не ги убива. Не прекъсваме никакви важни кръвоносни съдове. Кървенето спира доста бързо. Смъртта настъпва вследствие на болката, шока и инфекцията. По-силните издържат и на трите. Смятаме, че те умират от хипотермия. Ясно е, че вътрешната им температура не може да се поддържа. Зависи от времето. Рекордът ни е осемнайсет часа. Някои твърдят, че са виждали човек да издържи цели два дни, но аз не вярвам.

— Ти си откачена, знаеш ли?

— И Питър Молина каза същото.

— Видял е това, така ли?

— Той също е на записа. Продължавай да гледаш. Можеш да превъртиш напред, ако искаш. А и без звук не е кой знае колко забавно.

Пак огледах стаята. Трима души, потънали в работа. Сложих ръчичката върху бутона за бързо пренавиване и щракнах. Картината се задвижи бързо. Главата на шофьора на такси се движеше напред и назад в малка подскачаща дъга.

— Обикновено не го правим само с един човек — каза Лайла Хот. — По-добре е, ако има последователност. Вторият чака, докато първият умре. Така ужасът нараства. Трябва да ги видиш как се молят предният да остане жив още минута. Той обаче умира и прожекторите се преместват върху следващия. Тогава получават инфаркт. Ако са предразположени, разбира се. Невинаги обаче можем да организираме поредица на живо. И правим запис, за да се получи по-добро внушение.

Прииска ми се да й кажа, че е побъркана, но не го направих, защото пак щеше да ми каже за Питър Молина.

— Продължавай да гледаш — нареди Лайла Хот.

Картината продължи напред. Ръцете и краката на шофьора на такси се тресяха в конвулсии. Странни движения при удвоената скорост. Главата му се люшкаше наляво и надясно.

— Питър Молина видя всичко — продължи Лайла Хот. — Искаше му се този мъж да издържи. Което е странно, защото той умря преди месеци. Такъв е ефектът. Както ти казах, видеозаписът е доста приличен.

— Ти си отвратителна — казах й. — Освен това и си труп. Знаеш ли го? Все едно току-що си стъпила на пътното платно. Камионът още не те е блъснал, но и това ще стане.

— Ти ли си камионът?

— Позна.

— Радвам се. Продължавай да гледаш.

Щракнах бутона за бързо превъртане, после пак и пак.

Картината се ускори четири пъти по-бързо от нормалното, после осем, после шестнайсет и трийсет и два. Времето полетя напред. Час. Деветдесет минути. Картината стана напълно статична. Шофьорът на такси престана да се движи. Лежа дълго време така, после Лайла Хот се появи в кадър.

Натиснах бутона за възпроизвеждане, за да се върна към нормалната скорост. Лайла се наведе към врата на шофьора и потърси пулса му. Вдигна глава и се усмихна щастливо.

На камерата.

На мен.

А по телефона попита:

— Свърши ли вече?

— Да — отвърнах.

— Разочарова ни. Не издържа много дълго. Беше болен. Имаше паразити. Глисти. През цялото време се виждаше как се гърчат в червата му. Отвратително. Предполагам, че и те са умрели. Паразитите умират, ако умре гостоприемникът им.

— Както ще умреш и ти.

— Всички ние ще умрем, Ричър. Въпросът е как и кога.

Мъжът зад гърба ми стана и тръгна към вратата. Опитах се да закрия екрана с тяло. Не мисля, че успях. Той ме изгледа особено и излезе от стаята.

Или може би беше чул края на разговора ми по телефона.

— Продължавай — чух гласа на Лайла в ухото си.

Пак щракнах върху бутона за бързо превъртане. Известно време виждах мъртвия шофьор на такси край Кабул, после картината изчезна и се появиха смущения. И започна нов епизод. Върнах на нормална скорост. Някакъв интериор. Същата ярка светлина. Не можеше да се каже дали е ден или нощ. Не можеше да се разбере къде е. Може би някакво мазе. Подът и стените, изглежда, бяха боядисани в бяло. Имаше голяма каменна плоча като маса. По-малка от скалата в Афганистан. Правоъгълна, направена с определена цел. Може да е била част от стара кухня.

За плочата беше завързан много едър млад мъж.

Беше на половината на моята възраст и поне с двайсет процента по-едър от мен.

Сто и петдесет килограма мускули, беше казал Джейкъб Марк. Ще отиде да играе в Националната лига.

— Видя ли го? — попита Лайла Хот.

— Видях го.

Беше гол. Много бял на светлината. И много различен от шофьора на такси в Кабул. Бяла кожа, разбъркана руса коса. Без брада. Движеше се обаче по същия начин. Главата му се мяташе напред и назад, крещеше някакви думи. Не! и Моля! са разбираеми на всички езици. А тези бяха на английски. Можех да разчета движението на устните съвсем лесно. Дори добивах представа за тона. Преди всичко смайване. Тонът на човек, който е разбрал, че някаква празна заплаха или жестока шега се е оказала безмилостна реалност.

— Няма да го гледам — казах.

— Трябва — настоя Лайла Хот. — Иначе няма да си сигурен. Може да сме го пуснали.

— Кога стана?

— Поставихме краен срок и го спазихме.

Замълчах.

— Гледай.

— Не.

— Но аз искам да гледаш — каза тя. — Трябва да го видиш. Въпрос на последователност. Защото мисля, че ти ще си следващият.

— Помисли още веднъж.

— Гледай.

Гледах. Иначе няма да си сигурен. Може да сме го пуснали.

Не го бяха пуснали.

64

Затворих телефона, прибрах диска в джоба си, влязох в тоалетната във фоайето и повърнах. Не толкова заради кадрите. Виждал съм и по-лошо. Заради гнева, яда и безсилието. Разяждащите емоции кипяха в мен и трябваше да намерят отдушник. Изплакнах устата си, наплисках лице, пих малко вода от чешмата и останах за миг пред огледалото.

После изпразних джобовете си. Задържах паспорта, банковата карта, картата за метрото и визитната