Сансъм не каза нищо.
Спрингфийлд извърна лице.
— Що за птица беше той? — попитах.
— Виждаш ли!? — възкликна Сансъм. — Точно за това говоря. Сега целият ми живот е без значение, защото съм онзи, който е целувал задника на Осама бин Ладен. Всички ще си спомнят единствено този факт.
— Добре, но що за птица беше той?
— Зловеща фигура. Определено искаше да убива руснаци. Което в началото ни радваше, но после разбрахме, че е решен да убива всеки, който не е като него. Беше страшен. Беше психопат. Миришеше лошо. Онзи уикенд беше ужасен. През цялото време ме побиваха тръпки.
— Били сте там целия уикенд?
— Почетни гости. Само дето не беше съвсем така. Арогантният кучи син през цялото време се надуваше. Изнасяше ни лекции по стратегия и тактика. Обясняваше ни как щял да победи във Виетнам. Трябваше да се преструваме на впечатлени.
— Какви подаръци му занесохте?
— Не знам какви бяха. Бяха опаковани. Той не ги отвори. Захвърли ги в един ъгъл. Беше му все едно. Както казват по сватбите — присъствието ви е достатъчен подарък. Мислеше, че доказва нещо на света и че самият Сатана коленичи пред него. На няколко пъти едва не повърнах. Не само заради храната.
— Хранили сте се с него?
— Живеехме в палатката му.
— В доклада вероятно са я нарекли „щаб“. Езикът сигурно е неутрален. Няма да се споменава целуването на задници. На триста скучни страници се описват планираната и проведена среща и нищо повече. Хората ще умрат от отегчение още преди да си стигнал до средата на Атлантическия океан. Защо се тревожиш толкова?
— Политиката е гадно нещо. Помощта. Тъй като Бин Ладен не харчеше пари от личното си богатство, излиза, че ние сме го субсидирали. Че едва ли не сме му плащали.
— Вината не е твоя. Такава е била политиката на Белия Дом — Бил ли е наказан някой морски капитан, задето е транспортирал помощи за руснаците през Втората световна война? А и руснаците престанаха да бъдат наши приятели.
Сансъм мълчеше.
— Това са само думи на хартия — продължих. — Няма да им обърнат внимание. Хората не четат.
— Файлът е голям — обади се Сансъм.
— Колкото по-голям, толкова по-дълбоко ще са заровени компрометиращите абзаци. И ще е ясно за кое време става дума. Струва ми се, че тогава дори името му се пишеше различно. С „У“. Усама. Вероятно го споменават като „УБЛ“. Може би хората дори няма да забележат. Можеш да кажеш, че е съвсем друг човек.
— Сигурен ли си, че знаеш къде е флаш паметта?
— Сигурен съм.
— Защото звучиш така, сякаш не си сигурен. Говориш като човек, който се опитва да ме успокои, защото знаеш, че онова ще излезе наяве и ще го види целият свят.
— Знам къде е. Опитвам се да разбера защо си толкова напрегнат. Хората са преживявали и по-лоши неща.
— Използвал ли си някога компютър?
— Използвах днес.
— Кои файлове са големи?
— Не знам.
— Познай.
— Дългите документи?
— Грешка. Големите файлове имат голям брой пиксели.
— Пиксели?
Той не отговори.
— Добре — казах аз. — Разбрах. Не е доклад. Снимка е.
67
Стаята отново утихна. Градските звуци, свистенето на вентилацията. Сансъм стана и отиде в банята. Спрингфийлд се върна на предишната си позиция до шкафа за телевизора. Върху него имаше бутилки вода върху книжни салфетки, които обясняваха, че ако пиете вода, ще трябва да платите осем долара. Сансъм се върна от банята.
— Рейгън искаше снимката — каза той. — Отчасти защото беше сантиментален дъртак и отчасти защото беше мнителен дъртак. Искаше да се увери, че сме изпълнили заповедите му. Доколкото си спомням, на снимката стоя до Бин Ладен с най-мазната угодническа усмивка, на която съм способен.
— А аз съм от другата страна — добави Спрингфийлд.
— Бин Ладен разруши Близнаците. Атакува Пентагона. Най-гнусният терорист на света. Физиономията му е абсолютно разпознаваема. Не може да се сбърка. Тази снимка ще ме унищожи като политик. Завинаги.
— Заради това ли я искат онези жени? — попитах.
Сансъм кимна.
— За да може „Ал Кайда“ да унизи мен, да унизи и Съединените щати покрай мен. Или в обратен ред.
Отидох до шкафа и взех бутилка вода. Отворих я и отпих жадна глътка. Стаята беше наета с картата на Спрингфийлд, което означаваше, че плаща Сансъм, а Сансъм можеше да си позволи осем долара.
После се усмихнах леко.
— Това обяснява снимката в книгата ти и на стената в кабинета ти — казах. — Онази на Доналд Ръмсфелд със Саддам Хюсеин в Багдад.
— Да — кимна Сансъм.
— За всеки случай. За да покажеш, че и някой друг е направил съвсем същото. Като коз, скрит в буренака. Никой не знае, че е коз. Никой не знае дори, че е карта.
— Не е коз — възрази Сансъм. — Дори не прилича на коз. Повече прилича на гадна четворка спатия. Защото Бин Ладен е много по-противен, отколкото Саддам. Освен това Ръмсфелд не се е кандидатирал на никакви избори след онзи случай. На постовете, които заемаше по-късно, го назначаваха приятелите му. Нямаше друг начин. Никой нормален човек не би гласувал за него.
— Ти имаш ли приятели?
— Не много.
— Никой никога не е коментирал тази снимка на Ръмсфелд.
— Защото не се е кандидатирал на никакви избори. Само да беше припарил до някоя предизборна кампания, и тази снимка щеше да стане най-известната в света.
— Ти си по-свестен от Ръмсфелд.
— Не ме познаваш.
— Само предполагам.
— Добре, може би. Бин Ладен обаче е по-омразен от Саддам. И физиономията му е отрова. Дори не е нужно отдолу да има надпис. Там съм аз и се хиля мазно на най-зловещия човек на света, умилквам се като някакво пале. Хората фалшифицират такива снимки, когато правят черен пиар. А тази е съвсем истинска.
— Ще си я получиш.
— Кога?
— Какво стана с обвиненията срещу мен?
— Нещата вървят бавно.
— Но сигурно?
