активна клетка на „Ал Кайда“ е като празник — все едно всичките ми рождени дни и Коледа, слети в едно.
— Ти си луд. Човек не прави такива неща сам.
— Каква е алтернативата?
— От Министерството на вътрешната сигурност в края на краищата ще ги открият. Ще съберат ресурси. Полиция, ФБР, командоси, оборудване, стотици хора.
— Огромна операция с множество различни компоненти.
— Но планирана внимателно.
— Участвал ли си някога в подобни операции?
— Да, един-два пъти.
— Какво ще кажеш за тях?
Сансъм замълча.
— Да си сам е винаги по-добре — казах.
— Може би невинаги — обади се Сансъм. — Проверихме компютърния алгоритъм на министерството. Двете жени са довели със себе си много хора.
— Колко?
— Деветнайсет души.
68
Приключих със закуската. Каната с кафе беше празна. Допих водата от бутилката за осем долара и я запратих към коша за боклук. Удари се в ръба с кух пластмасов звук, отскочи и се претърколи на мокета. Лош знак, ако си суеверен. Аз обаче не съм.
— Общо деветнайсет души — казах. — Четирима вече са напуснали страната, а двама се разхождат ранени, със счупени челюсти и лакти. На активна служба остават тринайсет.
— Счупени челюсти и лакти? Как ли е станало? — попита Сансъм.
— Бяха тръгнали да ме търсят. Може да са ненадминати в планините с гранатомети в ръце, но уличният бой, изглежда, не е стихията им.
— Ти ли си писал на челата им?
— На челото на единия. Защо?
— От спешното отделение на „Белвю“ са се обадили на ФБР. Двама неидентифицирани чужденци са били изхвърлени пред болницата след побой. На челото на единия е имало надпис.
— Това е наказание — казах. — Двете Хот са останали недоволни от резултатите им. Решили са да ги предадат, за да дадат урок на другите.
— Безмилостни са.
— Къде са двамата сега?
— Под охрана в болницата. Защото единият от тях вече е бил там след някакъв инцидент на Пенсилвания Стейшън. Не иска да каже каквото и да било. От ФБР се мъчат да разберат кой е той.
— Защо се бавят толкова? На челото му написах името на Лайла. Написах: „Лайла, обади се.“ Колко души с това име в момента представляват интерес за Бюрото?
Сансъм поклати глава.
— Не ги съди прекалено строго. Кожата с името е била одрана с нож.
Отидох до шкафа и отворих втората бутилка с вода за осем долара. Изпих глътка. Приятен вкус. Не по- приятен обаче от водата за два долара. Или от чешмяната вода.
— Тринайсет души — отбелязах.
— Плюс двете жени — добави Спрингфийлд.
— Добре, петнайсет.
— Самоубийствена мисия.
— Всички ще умрем — възразих. — Въпросът е само как и кога.
— Не можем да ти помагаме активно — каза Сансъм. — Разбираш го, нали? Всичко ще приключи с минимум една и максимум петнайсет жертви по улиците на Ню Йорк. Не можем да сме част от подобно нещо. Не можем да се доближим и на милион километри.
— Заради политиката ли?
— Има много причини.
— Не искам помощ.
— Ти си абсолютен маниак.
— И те ще си го помислят.
— Кога смяташ да го направиш?
— Скоро. Няма смисъл да протакам.
— Разбира се, ако има само едно убийство, жертвата ще си ти. В такъв случай няма да знам къде да търся снимката си.
— Значи трябва да стискаш палци да успея.
— Отговорното действие от твоя страна би било да ми кажеш сега.
— Не, отговорното действие от моя страна би било да си намеря работа като шофьор на училищен автобус.
— Мога ли да ти имам доверие?
— Че ще оцелея ли?
— Че ще удържиш на думата си.
— Какво са те учили в офицерската школа?
— Че трябва да имаме доверие на братята офицери. Особено на братята офицери с еднакъв ранг.
— Ето това е.
— Всъщност не сме били „братя“ офицери. Били сме на съвсем различна служба.
— Така е. Аз се скъсвах от работа, а ти си летял по света и си целувал задниците на терористите. Дори не си получил Пурпурно сърце.
Той замълча.
— Шегувам се — казах. — Но по-добре се надявай да не съм първата жертва, защото иначе постоянно ще чуваш подобни слухове.
— Тогава ми кажи сега.
— Трябваш ми, за да ми пазиш гърба.
— Четох досието ти — каза той.
— Вече го чух.
— Получил си Пурпурно сърце, защото си бил при взривяването на онзи пикап в Бейрут. Казармите на морската пехота.
— Добре си го спомням.
— Получил си дълбок белег.
— Искаш ли да го видиш?
— Не. Но трябва да помниш, че не са го направили двете жени.
— Кой си ти? Моят психотерапевт?
— Не. Но то не прави думите ми по-малко достоверни.
— Не знам кой е направил онова в Бейрут. Вероятно никой не знае. Който и да е бил обаче, е събрат на Лайла и Светлана.
— Мотивиран си от желанието за мъст. И все още изпитваш чувство за вина за Сюзан Марк.
— Е?
— Може и да не си оптимално ефективен.
— Тревожиш се за мен ли?
— Тревожа се преди всичко за себе си. Искам снимката.
— Ще я имаш.
— Поне ми подскажи къде е.
