Дончо Цончев
Произшествие на шосето Лондон-Калкута
Боне погледна още веднъж ножа, който годините и мекият брус бяха превърнали на шило, остави го на ръба на котлето и отиде у съседа за слама. Тя беше негова — сламата, — но я държеше в къщата на съседа. Онзи строеше голямата къща полека (трети поред първите двама умряха без покрив), стаите бяха обширни и празни, та кога Тодор бе казал миналата година: „Абе едни бали гледам там…“, Боне им видя най-напред склада. Докато впрягаше и тръгваха с Тодор към балите край шосето, той мислено си проведе възможния разговор по превоза. „Каква е тази слама и къде я караш бе, Боне?“ „Сламата ли? Па она си е на съседо, он ме прати да я прекарам. Тѐ, вика, пет лева, докарай ми сламата дома.“ Тогавашният съсед (един от покойните) бе силен — сам щеше да се оправи при нужда. Но разговор нямаше с никого, никой не го пита за нищо. Боне и Тодор три пъти товариха и прекарваха бали, та ги складираха в къщата на съседа — ето че хем имаха слама, ако потрябва, хем, който попита за нея, да ходи да пита съседа. У гробищата да оди да пита — помисли си Боне и сега, когато млясна след греяната ракия и погледна голямата къща (вече покрита), та тръгна през сухия сняг право към нея.
Той беше натрупал нощес — белият сняг в шопското село, — нито една диря нямаше още по него. Неограденият двор на съседа се сливаше с белотата на къра. Джанки, търници и фиданки стояха отгоре като рисувани с много чер молив. Червената къща с тихи и огромни очи зяпаше към гората и балкана.
„Това е — каза си Боне. — Тѐ ти сега ден за клане на прасето.“
Той развърза една бала (цяла му се видя много), нави тела и го прибра в джоба. Когато прегръщаше шумналата в ръцете му слама и си представяше миризмата на пърлена прасешка кожа, погледна отново снега. Видя заешки дири — откъм баира, та чак до терасата на съседа. Тук клекнал зайо, после обходил фиданките. Спрял до една да й опита със зъби кората. После до другата спрял, после пак — ето ти още едни заешки дири.
„Така е — рече си Боне. — Он оди с колата на сто километра заек да дири, а зайците у дома му гризат фиданките.“
— Тодоре! — извика той, като стигна до кочината, ритна вратата и пусна сламата на цимента.
— Опа! — обади се онзи и прекрачи символичния трънен плет помежду им.
— А пък нашите зайци двеста — двеста и петдесет килограма парчето, а?
— Да бе — каза Тодор, без да разбира защо Боне кръщава прасетата зайци, и с жест го попита за греяната ракия.
— Она като я нема дома, нищо не си е на место! — извика Боне много силно, което бе сигурен знак, че говори за Ката. — И они па пойдоа подире, сватба им требало и на них!
— Нека се учат — каза Тодор и изведнъж се замисли. — Моите малечки и двете, па и они, като каза майка им „сватба“ — пойдоа.
Боне погледна към своя приятел сърдито, взе ножа от котлето и го опита на палец. Когато Тодор каза: „Ама си го изшилил“, той вече бе тръгнал към новата кухня за чайника. Остави ножа на прозореца, запали цигара и взе от бюфета още една порцеланова чашка. Над печката, над струйката тихичко съскаща па̀ра, до огледалото и черния кюнец се усмихваха двете му щерки. „Моми“ — мина му думата през главата и веднага след нея: „Сватби“… Наля си веднага и бърже обърна своята чашка. Извика високо:
— Ей!
Тодор дойде и мълчаливо посегна към другата порцеланова чашка.
— Добра е — каза той, като я обърна, изръмжа и с удар я върна на масата.
Сипаха си отново и повториха — все така мълчаливо. И Тодор запали цигара.
— Още по една и го мушкам — каза Боне авторитетно, като си мислеше за прасето.
Пиха по две и Тодор каза, като си мислеше за новата кухня на Боне, към която имаше стая и баня:
— Ама тука стана…
Той довърши мисълта си с едно уважително клатене на главата.
— Стана — каза Боне със сдържана гордост, та си премести ръката първо неволно, а после и волно към топлия чайник.
— Нема пари — Тодор въздъхна. — Иначе и аз трябва да мислим за старините. Женски бащи с тебе сме ние. Кога дойде и у дома некой…
Той се загледа в снимката на засмените Боневи щерки, наклонили глави като две ябълки на едно клонче, въздъхна и тикна малката чашка към чайника. Боне наля, изпсува „на ум“ безадресно и когато се чукаха с Тодора мълчаливо, прасето изквича много силно.
„Че квицнеш ти“ — искаше да каже Боне, но в същия миг силен и тъп удар на ламарина го стресна.
Той изскочи навън, следван от Тодора по петите. Затича се към кочината, която беше забравил отворена.
Прасето го нямаше. Дирите му вървяха навън, към шосето.
А на шосето Лондон-Калкута бе спряла кола. Пред нея, на няколко метра, лежеше прасето.
От всички врати излизаха хора и бързо се струпваха около мястото на инцидента. Излезе и шофьорът на тази кола — в едно шарено палто. Той изтича напред, наведе се над прасето на Боне и го пипна. Изправи се, обърна се и каза нещо на немски.
Жената, която седеше в колата, бързо поклати глава и стисна лицето си с длани.
— Ей, бако! — извика някой от хората край прасето. — Така ли се кара посред село бе?
— Ами ако беше дете? — обади се друг.
Шофьорът въртеше ръце, свиваше рамене и нещо повтаряше: „Цален“.
— Цален-малек, ти глей, като дотърчи сега Боне — поклати глава Спиро, наведен от самосвала.
— Човеко че се опрай бе — каза друг от тълпата. — Он таков мерцедес кара, та…
— Па Боне днес сакаше да го коли, он даже услуга му е направил.
Тодор вече бе над прасето. Хвана го за ухото и му обърна главата. Пусна я и каза усмихнат:
— Па ние докато се наканим, германецо я ошета, а Боне?
Боне задъхан разбута тълпата, коленичи си до прасето и го погали по меката зурла. Докато всички в това време се умълчаха, той си спомни как и кога беше го купил. Как го донесе в чувала, пусна го и извика Ката и децата, да му се радват. Цяла торба цимент беше откраднал за него. Три пъти от Искъра вади баластра — конят едва измъкваше каруцата от водата. И му направи циментова плоча, та да е чисто. И му сади царевица, и я ора, и я мели… И от един плъх до двеста кила го докара, та днес, когато беше измил плочата, донесъл сламата — сламки и в момента висяха по дрехите му и по каскета…
Боне стана, погледна германеца и се запъти към къщи.
— Бре беля — каза някой.
Германецът с жестове обясни, че ще плати всичко и че сега трябва да отместят трупа на прасето, за да не спират движението. Тодор разбра и се хвана да му помогне.
Окуражавани и съветвани от тълпата, двамата извлякоха тежкия труп на тротоара — пред самата врата на баба Надежда. Германецът след туй разпери ръце — оцапани с кръв — и се огледа.
— Влез се измий — каза му баба Надежда. — Влез, влез! Ето чешмата на двора.
— О, данке — каза той и я последва.
Тодор си обърса ръцете със сняг. Чуха се клаксони. Спиро пое със самосвала. Пътят се отвори и движението Лондон-Калкута бе възстановено. Хората се отдръпнаха — остана само злополучният мерцедес и германката вътре.
Тя беше хубава, тази германка. Лапна цигара, но се отказа да пали и я остави. Гледаше към германеца в двора на баба Надежда. А там — до асмата — имаше някакъв мъж, който през цялото време не мръдна. Очите на хубавата германка се плашеха от него. Тя ги отместваше, но те като че ли сами и нарочно се връщаха върху него. „Ужасно, ужасно“ — повтаряше мълком красивата дама и се молеше всичко да свърши по-бързо.
В това време Боне взе ножа от прозореца и го премести на масата. Сложи ръката си върху топлия чайник и се загледа в меката линия на балкана, срещу която бе минал животът му. Дигна чайника и с риск да се опари лапна чучурката. Пи дълго. Ракията го гореше надолу — ще речеш, чак до петите. Не мислеше с думи. Ослушваше се какво ще прошепне кръвта му. Като остави чайника — изхълца. После пи още веднъж и по същия начин. „Ах, твойта мамица!“ — каза тогава кръвта му, той грабна ножа от масата и се запъти навън.
