Половин час и повече Балоор се катери зад тарака. Единствено Луната хвърляше все още бледата си светлина върху планинския мир.
Ако са искали да го изядат, щели са да го нападнат двама или трима на усамотеното място, където се молеше. Не, тараците искаха от него нещо значимо. Собственият му инстинкт подсказваше това. А инстинктът на Балоор рядко го бе изоставял в беда. Въпреки това през целия път мърмореше заклинания, с които призоваваше на своя страна мрачния Оргуудоо.
Накрая стигнаха до напълно безлесна местност. Лед, снежни полета, покрити с лед скални формации — пейзаж, към който Балоор беше привикнал от месеци.
В подножието на един хребет зееше пещера в леда. Пред нея гореше факла. Балоор не се изненада. Знаеше, че има тараци, които владеят огъня.
Балоор примига на светлината. И забеляза и други тараци. Шест-седем се тълпяха пред пещерата. Всички му показваха гърбовете си.
— А сега? — извика Балоор. — Защо ме доведохте тук?
На входа на пещерата се появи фигура. Един впечатляващо едър тарак. На светлината на факлата очите му хвърляха червени отблясъци. Космите на бялата му козина бяха много дълги и той се подпираше на боздуган.
— Заповядах да те доведат — изграчи фигурата. Хищната й паст се стараеше да артикулира разбираеми думи, но Балоор ги проумяваше с голяма мъка. — Имам да говоря с теб.
Балоор се приближи с още няколко крачки към пещерата. Толкова много, че от големия тарак го отделяше едно копие разстояние.
— Крал Рраар! — извика той учудено. — Никога не бях помислял, че ще застана лично пред теб.
— Аз, напротив. — Муцуната на краля на тараците се изкриви в ухилване. — Винаги съм бил уверен, че един ден ще поздравя като храна теб и тлъстия Зорбан. — Рраар нададе съскащ смях. — Но сега размислих.
— Задраскал си ни от менюто си ли? — С присвитите си очи Говорещият с боговете дебнеше белия тарак. Не бяха много онези, които можеха да се обяснят на човешки езици. Не бяха много и онези, които бяха достатъчно умни, за да организират и ръководят ловен поход.
Но ги имаше.
Рраар беш жив пример за това. Когато начело на едно племе стоеше истински крал, тарак с ума на Рраар, едва ли имаше нещо, което да го възпре в опустошителната му кръвожадност. В северното море имаше цели острови, владени от тараци.
— Трябва да признаеш, че почти ви бях спипал — изсъска Рраар. — Глупаво от ваша страна да се завирате в пещери. Ако този бог не беше дошъл…
Балоор се заслуша внимателно. Такава била работата, значи!
— Предлагам мир! — продължи Рраар. — Свободен изход за Южната земя. Какво ще кажеш?
Нееднаквите същества се гледаха недоверчиво. Космите по ушите на Рраар вибрираха. Опашката му лежеше почти неподвижно на снега. Само върхът й потрепваше от време на време.
Облеченият в кожи мършав мъж сви устни.
— Веднага ще обявиш цената си, доколкото те разбирам.
Опашката на краля на тараците изведнъж нервно изплющя натам-насам. Постави боздугана на рамо и се приближи с две крачки. Говорещият с боговете не се отдръпна.
— Чуй добре, Балоор. — Рраар свали боздугана на леда и се подпря на него. Толкова близо наведе черепа си до Балоор, че можеше да види как вибрират фините косми на мустаците му. Това е цена, която можете да платите…
Навън беше влажно и студено. Дракс се подпираше с меча на Аруула и вдишваше въздуха дълбоко, докато дробовете му го заболят. Аруула миришеше на влажна земя и сняг.
Кожено ремъче придържаше превръзката от листа на челото му. Горната част на пилотския му костюм се развяваше около хълбоците му. Мат се шмугна в него и дръпна летателния си костюм над раменете си. Сбърчи нос — платът миришеше на стара пот.
Едно избеляло петно беше надвиснало на мъгливото небе над стръмните ледени върхове. Утринното слънце. Нещо в него безпокоеше Мат. Не можеше да каже какво. Може би, че слънцето изобщо се виждаше, вместо прогнозираният прашен облак, който сега трябваше да обгръща Земята?
И планинската формация — никога не беше виждал така прорязани от пропасти и толкова стръмно издигащи се ледени планини. Принуден беше да си спомни филмите за трансантарктическите планини, които беше гледал преди години. Този странен ландшафт много приличаше на тях.
„Къде, по дяволите, съм попаднал? — мислеше си Мат. Трябва да съм в Алпите, а може би пък не?“
Аруула го взе под ръка и го отведе няколко крачки настрана от каменната колиба. Той се огледа.
В тесния горен край на долината от скална стена се спускаше водопад. Над стената, отляво и отдясно на устремилата се вода, Мат видя странни ледени игли. Самата долина беше обградена от стръмни скални стени. Мъхове, оскъдна трева, няколко храста и малки, ниски дървета тук-там покриваха почти безснежния терен на долината. Надолу по потока долината леко се разширяваше. Мат видя няколко върха на дървета и оскъдната дървесна растителност по един равен планински склон, който също отчасти беше покрит със сняг и лед.
Значи тази долина се намираше под снежната граница, разсъждаваше Мат. Не можеше да е много по- високо от хиляда метра.
Но на тази височина в Алпите имаше планински села, туристически хижи, станции на лифтове или планински пасища, а не някакви загърнати в кожи фигури с мечове от оръжейницата на крал Артур…
На Мат му секна дъхът. Не затова че все повече варвари се измъкваха от кожените си палатки и се хвърляха на земята пред него. А заради скакалците…
Да — скакалци. И все пак не бяха скакалци. Стояха или лежаха зад палатките покрай потока и подръпваха оскъдната трева от тинестата почва. И бяха големи колкото камили…
— Боже небесни! — изстена Мат. — Какво е това…? — Посочи огромните насекоми.
— Фреккойшер — каза Аруула.
Мат направи физиономия на човек, който нищо не е разбрал.
— Фрек-кой-шер — повтори жената.
— Фреккойшер… — Мат поклати глава. — Такова нещо няма — промърмори той неразбиращо. — Такова нещо не може да съществува… — В паметта му изведнъж се стрелнаха гигантските плъхове. И тези зверове ги нямаше в никоя енциклопедия.
Къде, за Бога, се беше приземил…?
Ропотът и крясъците наоколо го отвлякоха от мисълта за гигантските насекоми със зелена козина. Мъже, жени и деца коленичиха пред него в блатистата земя. Всички увити в кафяви, черни или сиви кожи с козина. Като в транс свеждаха горната част на тялото до бедрата си, пак се изправяха и се хвърляха в покорна стойка.
— Оставете това! — извика Мат.
„Вярват, че си нещо особено — помисли си той, — някакъв вожд, герой, може би дори…“ — ужасната мисъл се промъкна в мозъка му.
Вслуша се в мърморенето им. Чуваше все една и съща поредица от звуци: „Тенк фа туу Вудан, хонуур фа туу Вудан, тенк фа туу Маддракс, хонуур фа туу Маддракс…“
Сега и жената коленичи ниско и заприглася на екстатичното пение, което все повече се усилваше. Тя се усмихваше като дете и въртеше очи. Мат забеляза, че тази блажена усмивка беше изписана върху всички лица.
— Не, Аруула! — той поклати енергично глава. — Не…
Протестът му се загуби сред общия речитатив. Най-силно крещеше мъжът с облекло от гладки кожи. Беше коленичил настрана от групата, без да се кланя. Но определяше ритъма. Ресните на кожената му качулка се развяваха около раменете му.
Мат отдавна беше разбрал, че Балоор е нещо като лечител. И постепенно му се проясни какво ставаше тук.
