Между народите, които се обличат в кожи, ядат корени и червеи и живеят в подобни на палатки обиталища, шаманът има не само медицинска функция. Той е лекар, ясновидец и жрец едновременно.
„О, небеса… — Мат вдигна възспиращо ръце. — Те ме смятат за бог!“
Вероятно са наблюдавали принудителното кацане на самолета му. А какво можеше да си помисли нецивилизован народ — а хората тук трябваше да са точно такива — за някого, който пада от небето с гърмящ реактивен самолет?
— Глупости… — Вдигна високо ръце. — Престанете!
Мърморенето секна. Хората се изправиха. Няколко десетки чифта очи се втренчиха в него.
Подпирайки се с меча на Аруула, Мат седна на един камък. Посочи един след друг Балоор и Зорбан и им махна с ръка да дойдат при него. Докато другите бавно се изправяха, вождът и шаманът коленичиха пред него.
Мат посочи колибата, после себе си и направи нещо като поклон.
— Благодаря ви, чувате ли? — каза Мат. — Вие ми спасихте живота.
Двамата размениха недоумяващи погледи. Мат повтори жестовете и думите си. Този път мъжете потърсиха визуален контакт с Аруула. На Мат му направи впечатление, че си беше затворила очите. Тя ги отвори и каза няколко думи на език, който Мат не можеше да определи.
Удължени гласни, твърди съгласни — нещо звучеше като немски, нещо като холандски и дори англосаксонски. Във всеки случай беше индоевропейски език. Познание, което беше абсолютно безполезно за Мат. То още повече го объркваше.
Във всеки случай мъжете кимнаха, след като Аруула им говори. Мат нямаше обяснение затова, но съвсем очевидно младата жена притежаваше преводачески качества.
„Как да им обясня, че не съм бог — питаше се той. — Никак съветваше го вътрешният му глас. — Няма да го разберат, а може да има и лоши последици.“
— Къде се намирам? — Мат посочи планините и направи въпросителен жест. Всъщност искаше да знае в коя област на Алпите се беше приземил. Но трябваше да формулира въпросите си по възможно най-простия начин.
Пак измина известно време, докато разберат какво има предвид. И Аруула отново се намеси. Посочи края на долината и направи гримаса, която може би трябваше да изразява радост и копнеж. След това посочи ледените върхове. Отвращение и страх се изписаха по лицето й.
От това Мат не можа да разбере нищо. Но все пак по този начин схвана, че зад гърба на тази група хора са останали куп трудности и в коя посока искаха да продължат да се придвижват.
Видя, че е трудно да се преодолее езиковата бариера и да се научи нещо полезно. Въпреки това опита още веднъж.
— Видели ли сте други реак… други метални птици?
Отново неразбиращи погледи. Мат опипа джоба на летателния си костюм и изрови малко, омекнало от влага тефтерче. Скицира един реактивен самолет и посочи себе си.
— Маддракс — каза.
Зорбан, Червеното око и Аруула кимнаха. Бяха разбрали.
Другите членове на племето се приближиха, надвесиха се над раменете на седящите. Появяващата се изпод ръката на Мат скица предизвика възгласи на почуда и удивление.
Мат нарисува втори и трети самолет.
— Летяха с мене, разбирате ли? Бяхме общо три стоманени птици. — Разпери три пръста и с тях посочи небето.
Настъпи шушукане. Изглежда, хората не бяха единни относно интерпретацията на скицата и жестовете на Мат. Отново им посочи скицата.
— Видяхте ли да кацат други стоманени птици?
Шушукането престана. Замени се с учудени лица. Включи се Аруула.
— Маддракс неет золеен, троо беерде де сееле. — Измъкна хартията изпод химикалката му и я вдигна високо. — Зоот дизуу атвеено де Вудан…
Зорбан дръпна скицата от ръката й. Настана дълга безплодна дискусия. Настроението на хората изведнъж се повиши. Бяха разбрали, че не само той е паднал от небето. Възможността да попаднат и на други богове възбуди Зорбан и хората му.
Изглежда, това не развълнува единствено шамана. Седеше почти без да се помръдне. Червените му очи се впиха в лицето на Мат. Но него хич не го беше грижа. Усмихваше се на Аруула.
— Ти си умно момиче. — Отвърна на усмивката му. Нямаше съмнение — тя се гордееше със себе си.
Разочарованието настъпи бързо. Зорбан, който дискутира с хората отляво и отдясно зад себе си, отново се обърна към Мат.
— Неете. — Поклати отрицателно глава и вдигна двете си ръце, сякаш искаше да се извини. Тогава из косматата му наметка се измъкна една верижка. Верижка от някога жълт, а сега оксидиран метал. Тя веднага прикова вниманието на Мат.
Отначало само заради филигранно изработената верижка всяко отделно звено не беше по-голямо от нокътното легло на малкия пръст на Мат. Веднага разбра, че това не е работа на членовете на племето.
И тогава погледът на Мат попадна на големия почти колкото кокоше яйце амулет върху верижката. Косматите ръчища на Зорбан тъкмо се сключиха около украшението. Понечи отново да го постави под дрехата си. Десницата на Мат се протегна и улови ставата на Зорбан. Ръката на шишкото се отвори и Мат се наведе над амулета.
Беше часовник, поставен в разтопено стъкло! Един от модерните швейцарски часовници за еднократна употреба със запоени батерии и аналогов циферблат. Индикаторът за секундите не мигаше. Този за минутите и часовете сочеше пет без шестнайсет. Под тях се хилеше Джим Траш, комична фигура, която през последната година бе предизвикала фурор.
Следователно часовникът не можеше да е стар. Но изглеждаше като че ли е престоял десетилетия, преди да бъде херметически затворен в стъклото. И самият амулет, изглежда, беше оставил зад гърба си няколко десетилетия или повече, както доказваше патинираната верижка.
Мат взе часовника и го задържа на светлината, за да може да разчете малкия календарен индикатор в долната половина на циферблата.
8 февруари 2012 г. Точно денят, в който „Кристъфър-Флойд“ се сблъска със Земята. Дали е минала седмица оттогава? Или две? Мат не можеше да каже със сигурност.
Ледени тръпки побиха кожата на главата му. Мат чувстваше, че е съвсем близо до разрешаването на загадката. Но вече не беше сигурен дали въобще иска да го знае.
Защото веднага след това познание — усещаше това с всяка фибра на своя „Аз“ — дебнеше безграничен ужас…
Мракът настъпи. Както всяка вечер, синът на вожда идваше пред палатката на Балоор, за да лекува крака му. Говорещият с боговете приклекна пред младия воин и с паста от слюнката на фреккойшерите, счукана дъбова кора и корени от мъх разтри мускулатурата на счупения крак.
— Не е изпратен от Вудан — промърмори Радаан направо.
Балоор погледна учудено.
— Кой? — попита, макар и добре да знаеше кого има предвид Радаан.
— Маддракс.
— Как ти дойде наум това нещо?
— Не говори нашия език — обясни уверено синът на вожда. Вудан би ли ни изпратил някой бог, който дори не ни разбира?
Двамата мъже се спогледаха. Ако искаше да убеди сина на вожда в божествеността на Маддракс, сега Балоор би му обърнал внимание, че човек трябва да положи известни усилия, за да разбере боговете. И че те често говорят на загадъчен език. Но не държеше да убеждава Радаан в божествеността на Маддракс. Напротив, съмненията на младия воин му бяха като добре дошли.
— Имаш право — каза вместо това и продължи да масажира бедрото на мъжа. — А има и много други неща, които ме карат да се замисля. Падането на Маддракс. Болестта му. Неговите въображаеми божествени братя… Какво мислиш, Радаан. Кой е той всъщност и откъде идва, ако не е от Вудан?
