пъхаха месните отпадъци между дъвкателния си устен апарат.
След настъпването на тъмнината всички членове на ордата се скупчиха в пещерата за спане.
— Вудан ни придружаваше няколко луни — обяви Говорещият с боговете. — Не ви ли го казах? Вудан закриляше бягството ни от тараците! Откакто потеглихме от земята отвъд голямата река!
Замълча, за да даде възможност думите му да въздействат.
— Когато преминахме голямата река, бяхме петдесет и трима — продължи накрая той. — Десетима мъже и жени воини умряха по време на дългия преход през ледената планина и в борбата срещу тараците и студа. А днес загубихме още седмина от хората ни.
Отново пауза. Аруула почувства в мрака на пещерата вълна от болка и мъка.
— Сега сме само трийсет и шест души. — Балоор говореше по-тихо. — Но най-важното е, че ордата на Зорбан оцеля! Гласът му се извиси. — Благодарение помощта на Вудан! Той сам ни доведе дотук! Днес той попречи ордата ти да бъде унищожена, Зорбан! И той ще ни придружава и в обетованата Южна земя!
— Благословен да бъде Вудан! — чу се откъм тъмнината възгласът на множеството. — Слава и благословение на всемогъщия Вудан и на неговото божествено войнство!
— Защо стои далеч от нас? — Дрезгав женски глас поиска думата. Цурпа, най-старата от жените и майка на Радаан. Защо не се установи да живее при нас?
— Не бихме могли да понесем вида му — отвърна Говорещият с боговете. — Бъдете щастливи, че ви удостои да го видите как минава покрай нас.
Настъпи благоговейна тишина.
Аруула се ослушваше в мрака. Чувстваше страхопочитание и ужас. Никой досега не бе чувал някой бог да се яви на човек.
— Изглеждаше като че ли божествената птица искаше да кацне — каза Аруула.
— Може би иска лично да ни придружава — предположи Зорбан. — Мисля, за да е сред нас и следователно — да го виждаме.
— И да можем да разговаряме с него — подкрепи го ревностно Радаан.
— Глупаци! — не одобри мнението им Балоор. — Не знаете какво приказвате!
— Може би имаш право — извика старата Цурпа. — Но ако Вудан е изпратил някой от своите богове безопасно да ни съпровожда до Южната земя, тогава навярно богът е възприел образ, който можем да понесем.
— Кой ли от боговете ще е това? — Гласът на Радаан трепереше от благоговение.
— Не знам. — Балоор мълча известно време. — Може би Зигваан. Говорят, че яздел върху голяма птица, когато посещавал Земята. Да, Зигваан ще е.
— Може би Цурпа има право — каза Зорбан. — Ако Зигваан е с нас, проклетите тараци няма да дръзнат повече да ни нападат.
— Опасно е, Зорбан, много е опасно. — Гласът на Говорещия с боговете премина в заклинателна тоналност. — Никога човек не се е осмелявал да се изправи пред някой бог.
— Ние ще го сторим — реши вождът. — Утре ще се отправим на път и ще търсим бога и огнената му птица.
На следващата сутрин Зорбан сформира отряд от шестима мъже и жени воини и ги изпрати в стръмните ледени зъбери да търсят бога. Водеше ги Балоор. Аруула и Радаан също участваха.
Фойерверк от съновидения прониза гънките на мозъка на Матю Дракс.
Зави със своя „Форд Мустанг“ към улицата, в която живееха родителите му. Когато слезе от колата, видя бащиния си дом потънал под огромна снежна планина.
После седеше в аудиторията на Уестпойнт. Пред големите прозорци на военната академия вилнееше снежна виелица. Той спореше с доцента по абстрактни проблеми. Дали Антарктида се намира в Алпите и дали Бог би допуснал загиването на света. Изведнъж снежната виелица промени цвета си, стана оранжева и накрая — яркочервена.
И едно блестящо огнено кълбо се приближаваше с бясна скорост. Мат отвори уста, за да изкрещи, но от гърлото му не излезе никакъв звук…
Задушаваше го панически страх. Отвори очи и се помъчи да си поеме дъх. Направи го жадно, като човек, който умира за глътка въздух. Беше тъмно като в рог. Усещаше сняг по брадата, челото и носа си.
Мат се опита да се обърне, но навсякъде имаше мокър, хванал кора сняг. До него, над него, плътно пред лицето му. Не знаеше дали сънува или снегът е истински.
Понечи да изправи глава, та поне лицето му да не е в снега. Всяко движение му причиняваше болка. И главата му все се накланяше напред, в снега.
Мат започна да проумява, че самолетът му не се намира в хоризонтално положение, а е наклонен напред, виси под остър ъгъл върху някакъв хребет, в някаква урва или някъде другаде.
Успя да измъкне ръцете си от снега пред таблото с измервателните уреди. Искаше да се опре на седалката, за да се изправи и измъкне от снега.
Остра болка прониза гръдния му кош. Гадеше му се. Сякаш кошмарите му бяха привързани с ластик към него, та отново изгуби съзнание.
Беше нощ. Мат видя двама души на терасата на къщата си в Ривърсайд. Бившата му жена и Джейкъб Смайт. Целуваха се и Мат гледаше двойката с учудване. Излезе от къщата и наблюдаваше как бившата му съпруга свали ластика от русата плитка на професора и разроши дългата му грива.
Смайт чу стъпките на Мат и отблъсна Лиз от себе си. Погледна Мат. По тясното му лице се изписа подигравателно ухилване. Неестествено големите му и силно изпъкнали очи святкаха като на луд.
Посочи небето. Мат погледна нагоре — алено огнено кълбо се носеше с бясна скорост по нощното небе. Направо към неговия дом. Оставяше след себе си светеща опашка.
— Не е ли прекрасна? — извика Смайт.
И внезапно Мат се озова в хангара на военновъздушната база в Берлин — Кьопеник. Джейкъб Смайт и той тъкмо се бяха качили в стратосферния самолет. Мат знаеше, че има задача да се сблъска с „Кристъфър-Флойд“, за да взриви кометата. Сърцето му биеше така лудо, та си помисли, че ще изскочи от гърдите му.
Отляво и отдясно видя Ханк Уйлямс, русокосата Дженифър Йенсен, астрофизика Дейв Макензи и тъмнокожия Ървин Честър да слизат от машините си. Един до друг се отправиха към вратите на хангара. Носеха шлемовете си под мишница. Вратата се отвори със стържещ звук. Безброй хора стояха на летателното поле пред хангара. Всички бяха вперили поглед в небето.
Мат позна родителите си, бившата си жена, най-добрия си приятел Бърт Касиди и много други хора, които му бяха близки. Между хората пред хангара откри дори учителя си по религия от началното училище.
Другарите му пилоти и двамата учени също застанаха при хората и като тях погледнаха към небето, което беше озарено от червеникавооранжева светлина. Светенето се усили. Мат отново беше обзет от паника. В съня си искаше да включи моторите на самолета. Но ръцете му сякаш се бяха сраснали с командния лост.
И ето го чудовищното огнено кълбо. На небето пред хангара се появи „Кристъфър-Флойд“. Оранжевият купол, който тя тласкаше пред себе си, разпръсна облаците. Мат чу зад себе си просташкия смях на д-р Смайт.
Кометата се спускаше стремително към хората. Тогава летателното поле експлодира и огнен пламък като мощен валяк нахлу в хангара…
Матю Дракс се събуди с вик.
Беше светло. Не напълно, но дотолкова, че да може да вижда по нещо. Горещият му дъх беше разтопил дупка в снега пред лицето му. Над дупката, на височината на челото му снегът беше обагрен в тъмночервено.
Мат усещяше болки в черепа. Всяко вдишване предизвикваше бодежи в гръдния му кош. Зъзнеше страшно. Коленете му трепереха, зъбите му тракаха.
И беше жаден. Устата и езикът му бяха пресъхнали. Чувстваше гърлото си така, сякаш в него беше заседнал кактус. Мат притисна устни в снега и отхапа от него. Лакомо изяде леденостудената влага.
