Самата Аруула си спомняше само смътно годините на ранното си детство. Но че на островите нямаше вождове, а кралици — и то по една на всеки остров, — това все още помнеше. Знаеше също, че островите, на които живееше нейният народ, бяха тринайсет. И че затова се наричаше „народът на тринайсетте острова“.
— Аз съм най-големият син на вожда — каза Радаан. — Скоро ще поведа ордата. — Изведнъж спря и се обърна. — Всеки ще те уважава, щом станеш майка на децата на вожда.
Измери я със зелените си очи. И Радаан имаше черни къдрици като баща си. Брадата му беше къса и мъхната. Още не беше преживял дори осемнайсет зими. По-малко от пет в сравнение с Аруула. Но владееше меча по-добре от мнозина по-възрастни воини. Никой от ордата не се съмняваше, че след Зорбан той ще е вождът.
— Ще си помисля — каза Аруула. За разлика от повечето жени в ордата тя се радваше на привилегията да има избор. Жените бойци с меч и жените ловци можеха да си избират мъжа, с когото искаха да се съвкупяват.
И всъщност защо пък да не е Радаан? Беше неизбежно. А той беше един от най-силните мъже в ордата. Тя все някога трябваше да реши. Синът на вожда — не би бил най-лошият избор.
Всъщност тя отдавна би трябвало да даде своя принос за запазването на ордата. Но мъжете я отбягваха. Или защото беше чужденка, или защото Зорбан още отначало я беше предвидил за жена на най-големия си син. Аруула не знаеше.
— Не размисляй прекалено дълго. — Радаан се обърна и продължи да върви. Заплашителната нотка в гласа му не убягна на Аруула.
На западния край на равнината заоглеждаха надолу към едно леко наклонено поле. Прорязваше го широка следа. Толкова права, сякаш беше изтеглена с копие. В края на следата зееше голяма, кръгла падина.
Следата започваше от предната третина от снежното поле и се простираше до края му. От двете страни на браздата се беше образувал снежен насип.
— Там е кацнала птицата на боговете. — Аруула посочи надолу към снежното поле.
Радаан поклати глава в знак на съмнение.
— И защо тогава не я виждаме?
— Отскочила е от снежното поле — каза Аруула. — Някъде зад него седи и ни чака.
Очите на Радаан светнаха.
— Да се спуснем надолу и да видим. — Едва ли би очаквал да се изправи очи в очи пред бога.
Потърсиха място в стръмния склон, което води от платото надолу към снежното поле. Спуснаха се по подобна на комин цепнатина.
Следата беше толкова дълбока, че Аруула можеше да застане вътре, без да може да вижда повърхността на снежното поле. На дъното на следата се беше оголил гладък като огледало лед. По краищата се трупаше възмръсен сняг.
С почуда крачеха през прохода от сняг и лед.
— Там! — Аруула посочи един син клин. Стърчеше от снега в края на следата. — Това е от птицата на боговете.
Радаан се покатери върху натрупания отстрани сняг. Хвана клина, но не успя да го помръдне. Заизравя го от снега и колкото по-надълбоко копаеше, толкова по-дълго и по-широко, изглежда, ставаше загадъчното нещо.
— Прилича на крилото на божествената птица! — извика му Аруула.
Радаан, който беше силен като мечка, стисна върха на крилото с двете си ръце и започна да го тегли насам-натам дотогава, докато накрая успя да го измъкне от снега и да го спусне в широката бразда. Отломката с трясък се стовари върху леда.
Аруула приклекна и го опипа. Беше малко по-дълго от самата нея и се заостряше в края си. Синьото нещо напомняше на Аруула за острието на бойна секира. Само че беше много по-голямо и твърде тънко.
Радаан скочи в браздата. Замислено заразглежда странния син предмет.
— Ако е част от божествената птица, тогава, изглежда, се е наранила — каза той накрая.
— Тогава може би и Зигваан е ранен…! — Самата мисъл за това уплаши Аруула.
Те се затичаха и стигнаха до другия край на снежното поле. Там широката снежна бразда просто свършваше. Пропълзяха по корем до пропастта и огледаха стръмния склон надолу. Беше насечен с безброй ледени пукнатини и пещери. От него стърчаха покрити с лед скални издатини и каменни игли.
На разстояние половин хвърлей копие под тях божествената птица беше забила клюна си в една тясна ледена пукнатина. Аруула видя някакво кълбо в предната част на птицата.
Хвърляше синкав отблясък, подобно на утринната омара в страните край северното море. Това можеше да е само главата на бога!
Тогава дъхът на Аруула секна.
На снега пред една ледена стена на по-малко от хвърлей копие от божествената птица откри двама тараци. С настръхнала козина се приближаваха към синята птица.
Аруула и Радаан се приведоха в снега.
— Кралят на тараците също е изпроводил пратеници да търсят бога — прошепна Радаан.
— Ако не ги нападнем, ще измъкнат Зигваан от птицата му и ще го заведат в лагера си. — Аруула протегна ръка и извади меча си от кожената ножница. — Трябва да ги убием, преди това да се е случило!
Току-що изрече тези думи, стъпи в една ледена бразда и се плъзна надолу по склона. Радаан извади меча си и я последва…
Беше най-невероятният и най-ужасният от всичките му кошмари. И нямаше край.
Първоначално Матю видя само една неясна сянка. Тя се спусна по склона отдясно до самолета. Тогава из мъглата на съновидението се очертаха контурите на човек. Младо момче, цялото загърнато в тъмнокафяви кожи. Държеше дълго метално острие над главата си — меч, почти толкова голям, колкото самото него. Кожените му ботуши стигаха до над коленете. Момчето нададе дрезгав вик, гневен и агресивен.
Тогава изтича изпод самолета на Мат с насочен напред като копие меч. Плъхоподобните фигури се изправиха и погледнаха към него.
Мат видя като през матово стъкло, че страшните животни — или каквото и да бяха — се приготвиха за скок.
Тогава внезапно се чу гневен вик отляво. Друг, облечен в кожи човек се появи на снежното поле. По- малък и по-строен от момчето вдясно, но също така въоръжен с дълъг меч. И също така решен да се изправи срещу гигантските плъхове.
Те се поколебаха за момент. После се разделиха. Един от зверовете направи скок надясно. Вторият се хвърли срещу по-дребния варварин.
Мат притвори очи и се опита да прогони ужасния сън. Но когато отново отвори клепачи, варварите и плъхоподобните зверове все още се биеха долу на снежното поле.
Изведнъж видя тялото на младото момче да се извива във въздуха. Стовари се в снега на стръмния склон недалеч от пилотската кабина.
Секунди по-късно се чу удар на метал — мечът иззвънтя в задната част на самолетния корпус. Младият мъж със стон се залови за леда. Мат видя, че устата и носът на момчето кървяха. Единият му крак беше изпънат в неестествена поза.
Звярът долу на снежното поле с фучене се спусна на предните си крака, погледна към другаря си и другия варварин и светкавично се засили.
Странна мисъл се промъкна в трескавия мозък на Матю Дракс — че воините с мечове навярно са се появили така внезапно заради самия него. За да го спасят. Не знаеше дали мисълта му е рожба на съня, или на действителността.
Отвори очи и вторачи поглед към мястото на битката.
Двата гигантски плъха стояха с разрошена козина и изпънати нокти пред облечената в кожи фигура. Тя
