да се превърне в скелет по пътя между Парма и Болоня. За шест седмици никоя гора не може да завладее и километър аутобан. За шест седмици не могат да мутират птици и да се превърнат в летящи зверове и за шест седмици централноевропейците не се превръщат в хора от бронзовата епоха.
И така, престани да си въобразяваш. Не си се приземил в ада. Не сънуваш. Не се намираш, и в прастари времена. Проклетата комета те е запратила в бъдещето.“
Припряността му отдавна беше изчезнала. В гърдите му се настани невероятно спокойствие.
„Дявол знае как го е направила проклетата комета… и дявол знае колко далеч в бъдещето. Трябва да се справиш с това. Нещата са, каквито са…“
Насекомите направиха впечатление на Мат едва когато стана от пода. Седяха плътно едно до друго върху обраслите с мъх сандъци, по покритите с мръсотия рафтове и по отсрещната стена. Дълги колкото човешки пръст и дебели колкото палеца на Мат, черни като хлебарки. Не си даде време да ги брои, но бяха десетки.
Когато завърза контейнера на гърба си и сложи на рамо торбичката с провизиите, насекомите се раздвижиха. Рязко и със светкавична бързина се нахвърлиха върху него. Мат ги изпотъпка около себе си и си проби път през гъсталака пред входа на руината. Преследваха го почти петдесет метра надолу по улицата.
Мат мина на бегом покрай останки от коли, храсти и купища развалини. Постоянно поглеждаше нагоре и зад себе си. Чудовищният ястреб вече не се виждаше никъде. И бръмбарите останаха назад. Забави темпото.
Нямаше карта на града. Опита се да се придържа към югоизточна посока. Според картата така железопътното трасе навлизаше в града. Все някога трябваше да стигне до руините на централната гара. А гарите по правило се намираха в центъра на града.
Но все още беше в покрайнините на Болоня. Центърът на града сигурно беше отдалечен на повече от четири или пет километра. Ако тук имаше хора, тогава в центъра…
По едно време Мат стигна до руина, от която беше останала само фасадата. А и тя, с безброй дебели колкото човешка ръка пукнатини в стените, се беше облегнала косо към голите корони на огромни платани, чиято жълтозелена кора висеше на широки парцали от ствола.
До руината имаше ръждясала желязна ограда, висока почти три метра. Пълзящи растения провираха клонките си около нейните извити навън остри върхове. Портата й беше полуотворена. Останките от големи автомобили под платаните, до оградата и на широкия площад направиха впечатление на Мат. Разгледа по- внимателно един от тях. Камион. В изпотрошената каросерия до въздълги сандъци с муниции намери покрити с мъх войнишки каски.
Знаеше къде е попаднал — в казарма. Не се изненада, когато под един гъсталак откри ръждясал танк.
Предаванията на новините от месеците преди сблъсъка с „Кристъфър-Флойд“ изведнъж изплуваха пред него, сякаш едва вчера ги беше видял по телевизията. От цяла Германия се бяха събрали човешки маси в района на Бодензее и в Шварцвалд, за да преминат Рейн и да избягат в Швейцария. От юг пък масите се бяха опитали през долината на река По да стигнат до Алпите. А от франция — по долините на Рона и Саона. Някакъв предавател беше отворил дума за системата от бункери, огромни скривалища и подземни комплекси, които швейцарците изградили в Алпите. След това вече нямаше спиране. Войски на НАТО се бяха съсредоточили, за да задържат бежанските маси…
Дали този обрасъл с мъхове колос все още функционираше? Мат се обърна към бараките. Плоски бетонни халета — вероятно гаражи и работилници. Плъзгащите се врати пред входовете им не можеха да се помръднат. Мат разби с дръжката на копието един от тесните прозорци. Извади фенерчето от спасителния куфар и освети вътрешността. Светлината попадна на друг танк.
През отвора Мат влезе в бараката. Краката му едва докоснаха пода и той се подхлъзна и се пльосна по очи. Подът беше кален. Миришеше на масло. Потърси опипом фенерчето, което беше изпуснал. Светлината му проряза мрака, попадна последователно на два танка, на счупен камион, на многобройни метални части покрай стените, на маслен резервоар и на каросерията на джип „Хамър“. Колата беше в контролен канал.
На Мат му направи впечатление, че по калния под нямаше почти никакви растения. Внимателно и с къси крачки се промъкна до контролния канал. На светлината на фенерчето си видя, че Хамърът бше потънал до радиатора в някаква течност. Очевидно изпуснатото масло беше заляло пода и се беше стекло в канала.
Мат приклекна и освети вътрешността на колата. Вероятно от някакъв устойчив изкуствен материал. Маслото стигаше почти до кормилната стойка. От облегалките на седалките се виждаха само металните части. Нещо под кормилото стърчеше от маслото. Нещо малко и черно. Имаше форма на неправилен триъгълник. На върха си имаше черно капаче.
Очите на Мат се присвиха. Гледаше нещото като наелектризиран. И тогава беше в ръцете му. Беше прицелът в края на цевта на пушка!
Пушката в моторното масло може би е устояла на времето! Мат реши набързо да свали наметката и летателния костюм и да слезе гол в пълния с масло контролен канал. Нямаше желание после да върви в напоени с масло парцали, но тогава откри изпускателен кран. Колелото на крана беше ръждясало, но с една намираща се наблизо метална тръба, използвайки я като лост, успя да го раздвижи.
Пет минути по-късно труднотечливата субстанция се източи, с изключение на един малък упорит остатък и Мат се осмели да слезе по косо спускащата се рампа в канала. Беше поставил фенерчето на края така, че светлината да попада във вътрешността на колата. Вдигна вратата на джипа и се наведе навътре. На светлината видя цев на пушка, пълнител, спусък, ръкохватка и приклад. Автоматична пушка.
С плячката в ръце Мат излезе от дупката. С кожата избърса пушката от маслото. Беше М 20 на „Хеклер и Кох“ от нов вид въглеродно-магнезиева сплав. Модел, който беше влязъл на въоръжение в армията на САЩ и войските на НАТО едва през 2005 г. Пълнителят беше зареден, но, естествено, вече неупотребяем. Маслото беше съсипало патроните.
Мат грабна нещата си и пушката, мина бързо през подивелия казармен двор и придърпа един метален сандък от каросерията на някакви останки от камион. Нададе победоносен вик, когато видя съдържанието на сандъка — пълнители за автоматични пушки. Пластмасовата обвивка, в която са били опаковани някога, беше полепнала на сиви парцали по банановидните дръжки от сив поликарбон. Мат почисти един от пълнителите от лепкавата обвивка и го пъхна в затвора. Освободи предпазителя и се прицели в един покрит с бръшлянови клонки фенер за улично осветление.
Натисна спусъка. Изстрелът раздра тишината над мъртвия град, разхвърча се стъкло.
„Функционира! Дявол да го вземе, наистина функционира!“
Докато пъхаше няколко пълнителя в торбичката с провизиите и в джобовете на летателния си костюм, в главата му се зароди идея. Какво ли би станало, ако и джипът в контролния канал все още можеше да върви? Все пак двигателният му блок е лежал в маслото…
Но преди още да може да продължи мисълта си, Мат беше отклонен. Чу се вик! Остър, пронизителен вик, какъвто надава човек, когато е в смъртна опасност.
Мат се ослуша. Ето пак. Не звучеше като животински приличаше на човешки!
Метна спасителния пакет и торбата с провизиите на рамото си, грабна пушката и се затича обратно към улицата. Сега гласът крещеше почти без прекъсване. Приличаше на женски.
С големи крачки премина през разбитата улица и забърза между редиците на останките от коли и фасади на къщи. Клонки го шибаха по лицето. Гласът ставаше все по-силен.
Мат мина като фъртуна покрай ъгъла на една улица… и спря, сякаш се беше блъснал в стъклото на прозорец. На сто крачки пред него стоеше дете. Престана да крещи, когато го видя. Пред и зад едно около десетгодишното момиче дебнеха три космати животни. Не кой знае колко големи. Може би малко по-големи от фокстериер. Козината им висеше почти до земята. И от устата на плоските им муцуни капеха лиги.
Мат притисна приклада на пушката към рамото си. Крачка по крачка се приближаваше към сцената. С присвити очи фиксираше странните животни. И накрая ги разпозна. Бяха котки! Странно деформирани, хищни котки! Един от зверовете се приведе в дебнеща поза, когато Мат се приближи. Взе котката на прицел.
Момичето притисна ръце към устата си и гледаше Мат с ококорени от уплаха очи. Имаше
