„Божествената светлина“ — имаха предвид светлинните илюминации! Мат беше пожертвал една граната и един патрон, за да се легитимира пред тях като бог. И да се наложи над проклетия Балоор.
Размисли. Ако пуснеше осветителна ракета, тя щеше да има ефект високо над гората. А изстрелването й щеше да издаде позицията им. От друга страна, разполагаше само с три заслепяващи гранати.
Въпреки това избра последното. А в това беше и шансът след опустошителните загуби през изминалия ден да позаглади имиджа си като пратеник на Вудан.
Отвори спасителния пакет, потърси опипом разпределението за гранатите и измъкна една. Аруула отново посочи тъмнината.
— Един хвърлей копие и още половина, след това… Погледът на Мат проследи указаната от протегнатата й ръка посока, но и при най-добро желание не успя да различи нищо. Хвърлей копие и половина — беше твърде далече. Още повече, че трябваше да метне гранатата в стръмна парабола, за да не я запрати в короната на първото срещнато дърво.
Със стоманеното яйце в дясната ръка той се спотайваше на земята до Аруула.
— Кажи ми, когато се приближат на хвърлей копие. — Видя как жената кимна. И долавяше близо до себе си изпълнените с очакване погледи на вожда и бойците. За няколко секунди се заслушаха и взряха в тъмнината. Шумоленето в гората се усили.
— Твоята светлина, Маддракс! — изсъска внезапно Аруула.
Мат дръпна предпазния пръстен, изправи се и иззад дърветата запрати гранатата в гората.
Един ритник го улучи болезнено в хълбока и го запрати настрани. Нещо изсъска покрай него, удари се в дървото отзад и завибрира със скрибуцане.
Заслепяващата граната експлодира. Ярка светлина заискри над върховете на голите дървета. Зад себе си Мат видя в ствола на една бука да трепти копие, а на две крачки от себе си — Аруула, която с ритник го беше отклонила от пътя на копието, а пред себе си в гората, на около четирийсет метра различи очертанията на десет-петнайсет фигури. Космати, човекоподобни създания с нещо като шлемове върху големите им глави и въоръжени с мечове и копия. Стояха, без да помръднат, и втрещени гледаха небето, където гранатата изпускаше своята светлина.
От храсталака около Мат изсвистяха стрели. Някои от чужденците се строполиха заедно с угасващата светлина. С рев изскочиха Зорбан и хората му от прикритието си. С размахани копия и мечове се нахвърлиха върху нападателите. Мат извади пистолета си и се затича след тях.
Боят не продължи и пет минути. Шокирани от ослепителната светлина на гранатата, повечето нападатели избягаха. Четирима умряха от градушката стрели, трима в единоборство, воин срещу воин. Мъжете и жените бойци на Зорбан мъкнеха четирима тежкоранени противници към лагера. На горската редина просто пуснаха пленниците в мъха.
Мат се наведе над един от тях. Вонеше на куче и на горещ катран. Пламна една факла. Мат се отдръпн назад. Хората на Зорбан мърмореха ужасени. Всъщност създанието изглеждаше като голямо куче. Или като мечка. Но само на пръв поглед. Дългата, тъмнокафява козина по тялото създаваше това измамно впечатление. Като се вгледа по-внимателно, Мат разбра, че съществото пред него е човекоподобно. Ръцете, краката, пропорциите на крайниците — като при вървящ изправено примат.
И интелигентен при това. Металната ножница на меча му беше от гравирана мед. Мат различи върху метала фини растителни орнаменти. И подобната на яке дреха, която раненият носеше, беше изплетена от лико и напоена с някаква тъмна боя.
Изцяло нечовешко в съществото беше неговото лице формата на черепа, ушите, очният и челен дял напомняха слабо на човек. Ако не се има предвид дългата козина, естествено. Но две трети от лицевата част на черепа под очите изглеждаха като рибя уста. Тази част всъщност се състоеше само от месести устни, които се заобляха като било на вулканичен кратер. Черни, покрити с многобройни гънки устни. В горната си част, където при хората е разположен носът, бяха разцепени. Краищата на цепката стигаха до очите.
Умиращият отвори и затвори уродливите си устни, сякаш се мъчеше да си поеме въздух. На светлината на факлата лъснаха жълтеникави зъби на хищен звяр. Мат видя, че устната кухина и горната челюст стигаха до под очите. Не се виждаше и следа от закърняла носна кухина. Мат беше принуден да си помисли за уродствата, които в медицината се наричаха вълче небце.
Гръдният кош на ранения нападател вече почти не се движеше. Месестата дупка на лицето му се отвори още веднъж-дваж, после — край. Беше мъртъв.
— Вулфани — прошепна Зорбан.
Изведнъж всички заговориха един през друг. Струпаха се около тримата други пленници. Удар от меч беше разрязал отгоре додолу бедрото на един от тях. Кръвта изтичаше на тласъци от раната. Сигурно също щеше да умре.
Зорбан и неколцина от неговите мъже се занимаваха с последните двама пленници. Удряха ги с юмруци и с дръжките на копията, крещяха им и ги изтезаваха, докато единият от тях не започна да говори. Използваше език, който звучеше подобно като този на хората на Зорбан. Но в начина, по който говореше вулфанът, имаше нещо твърдо и квичащо. Мат се обърна ужасен и приседна в края на гората.
До изгрев слънце ордата разпитва двамата пленници. Мат чуваше виковете им и агонията им.
По едно време завързаха косматите фигури за дървета. Стрелци с лъкове пуснаха стрели в гърдите им.
Аруула донесе на Мат завита в листа останала от вчера риба. Не хапна нито залък.
— Откъде идват нападателите? — попита той.
— Ловци от Боллуна — каза тя. — Видели са сини огнени птици…
Мат подскочи, сякаш го беше ухапала змия.
— Кога? — извика той.
— Много дни — каза Аруула. Погледна го въпросително. Твоите приятели…?
Два дни след като Друлца говори с майка си, вещицата на вулфаните почина. Срещата с демона беше дошла твърде много за стария й организъм. На квадратния площад пред главната квартира беше наредена дървена клада. На нея положиха тленните останки на Ургаца. Двайсет войници от гвардията на вещицата стояха цяла нощ на почетна стража. На сутринта след смъртта на Ургаца херцогът заповяда да се строят шейсет от неговите войници. Заобиколиха в две редици кладата, на която беше положена мъртвата вещица. Кралцек запали факла и я подаде на Друлца. Тя пристъпи към кладата и запали дървата, които бяха наредени на тънки пластове между дебели дървени трупи. Скоро пламъците лумнаха.
Около кладата се разнесе ужасен вой. С широко раззината паст оплакваха най-могъщата вулфанка на малкия град-държава. Виенето престана едва когато овъгленото тяло върху кладата се изкриви, изправи се и се разпадна.
Кралцек нареди на войниците си да се оттеглят. Гвардията на вещицата остана, докато дървата догорят напълно. Когато пепелта изстине, щяха да я напълнят в кожени чували. Щом свършеше войната, трябваше да се изсипе над водите на Великата река.
Сега Друлца, като върховна майка, формално поемаше командването на гвардията на вещицата. Докато се намери наследница на Ургаца. Това можеше да продължи седмици, във военно време — дори месеци и повече. Друлца не познаваше никоя от вулфанките в Боллуна, надарена с магически сили. Трябваше да се изпратят куриери до другите градове руини, за да се намери вещица.
Смъртта на майка й не беше съвсем неприятна за Друлца. След разговора си с нея размишляваше как да впрегне този тайнствен Маддракс в изпълнение на плановете си, без да напада в гръб майка си и ужасяващия Оргуудоо. Сега, след като Ургаца беше мъртва, Друлца разполагаше с известна свобода на действие.
Но този ден пристигаха една след друга потресаващи вести. Около обяд стана известно, че една база в покрайнините на града руина е паднала в ръцете на черния враг. Двайсет войници бяха загинали. Малко след това Друлца узна, че една от ловните й експедиции дори не е напуснала града. Всичките десет ловци бяха попаднали в капана на черния враг. А привечер се върнаха двете други експедиции. Във всеки случай деветте ловци, които бяха останали живи. Бяха загубили единайсет души при нападението срещу орда голокожи и със себе си не донесоха нищо друго освен няколко пълни мрежи с водни птици. Друлца
