разделиха и Мат видя черните глави на две геягудоо.
Чакащите хора нададоха вик. Скочиха и побягнаха. Мат извади пистолета от гащеризона си. Отляво и отдясно от него към небето изскочиха фонтани вода и тиня. Една бременна жена изчезна в тресавището. Млад воин изпищя смъртно уплашен и заби копието си в кипящата земя под краката си. Нищо не му помогна. Нещо неудържимо го дърпаше в тинестата почва.
— В гората! — изрева Мат. — Бягайте в гората! — Стиснал оръжието с две ръце, той се обърна по надлъжната си ос, наблюдаваше тревата, тръстиките, локвите. Вече петдесет крачки го деляха от бягащата орда. Видя, че Аруула се обърна да го види. — Бягай! — изрева той. — Бягай!
Земята около него сякаш експлодира. Бликнаха пет-шест фонтана. Всичките на по-малко от двайсет крачки от него.
„Заобикалят те… Всяка крачка, която правиш, издава мястото ти…“
До себе си мярна сянката на един фреккойшер. Погледна нагоре — два гигантски скакалеца прелитаха над него в посока към гората. Мляскащи, гъргорещи шумове върнаха погледа на Мат обратно към земята. Видя от всички страни да се въртят дебели издутини с черна кожа. Да, да се въртят! Подобни на нарези, се въртяха спираловидно подредените рогови плочки. Зверовете си проправяха път към него.
Мат вдигна „Беретата 98 Г“ и натисна спусъка. Веднъж, два пъти, три пъти. Една от земните змии трепна и се отпусна безжизнено, друга се изправи, повлече със себе си тиня и земя, завъртя се във въздуха и се стовари в тревата. Безброй крака лопати се подаваха от дългото й около шест метра тяло.
Срещу атакуващата вълна на геягудоо се стовари градушката стрели на хората на Зорбан. Три звяра умряха. Но все още четири или пет се приближаваха към Мат. Но сега в обръча имаше празнина. Мат направи последно усилие, прескочи два трупа, озова се в тресавището извън пръстена на нападението, събра сили и побягна към гората.
Тичешком се обърна. На десет крачки зад него — фонтан от тиня и сянката на фреккойшер. Беше се приземил гигантски скакалец с трима воини. Мат чуваше свистенето на стрелите и копията.
Дробовете му го бодяха, пулсът му беше бесен, усещаше в слепоочията си ударите на сърцето си. Давай! — крещеше някакъв глас в мозъка му. Тичаше през тръстики и треви, отново се огледа. Подобен на мощен мръснокафяв гейзер геягудоо тъкмо се изправи, сграбчи фреккойшера за задните му крила и го завлече в глъбините. Същевременно Мат стигна до покрайнините на гората и се хвърли в ниските дървета.
Последният фреккойшер кацна близо до гората и веднага го изтеглиха между дърветата. Никой не посмя да спасява от блатната трева прътите за палатките и вързопите с кожи. Всички мислеха само за едно — да избягат по-навътре в гората.
Беше безредно, паническо бягство. Едва след три часа се събраха на широка, светла горска ивица — отовайи. До свечеряване вървяха усилено на юг. Липсваха едно възголямо момче, един воин и една бременна жена. И тримата бойци заедно с фреккойшера, които бяха спасили своя бог Маддракс, а сами бяха намерили смъртта си…
Балоор беснееше от яд. Като луд заби бойната си секира в ниското дърво. Маддракс пак се измъкна!
Наблюдаваше нападението на геягудоо от едно дърво, само на пет хвърлея копие от мястото на сражението. Ала очите му отново не видяха онова, за което най-много копнееха — унищожаването на Маддракс и смъртта на Зорбан.
Балоор полека-лека се успокои. Все пак ордата загуби шестима други членове и един фреккойшер. Сега наброяваше само двайсет и седем глави. И притежаваше още четири ездитни животни. Но, изглежда, Зорбан не мислеше за връщане.
Е, добре — до следващата планинска верига имаха да преодолеят още два-три прехода. Достатъчно време, за да накара геягудоо още веднъж да ги нападнат. А ако се наложеше — и четвърти, и пети път.
— В името на Оргуудоо! — изфуча Балоор. — Никой от вас не бива да се отърве! Никой!
Прекара нощта в крайбрежната тръстика. На следващата сутрин се качи на фреккойшера си и тръгна по следите на ордата.
Часове наред вървяха през тъмната гора. Зорбан заповяда да се запалят две факли, факлоносците вървяха начело на колоната. Ордата с наличните четири фреккойшера се придържаше плътно до редиците дървета и до отчасти високия колкото човешки бой гъсталак в средната ивица на обраслия аутобан.
Краката на Мат натежаха. Както всички други, които не се ползваха от привилегията да яздят на фреккойшер, и той се мъкнеше със залитане. Прецени, че вървяха около дванайсет часа, когато първият се строполи. Беше един юноша.
Най-сетне Зорбан заповяда да се установят на лагер. Повече от половината пръти за палатките бяха загубени при нападението на зверовете. Хората на Зорбан се отказаха да вдигат останалите палатки. На светлината на факлите се скупчиха и се увиха в кожи. Зорбан постави по трима стражи отляво и отдясно на горската ивица.
Сменяха се на два часа. Утринната зора вече огряваше върховете на дърветата, когато Мат и Аруула отстъпиха топлите си постели на уморените стражи. Застанаха на пост пред черната стена на гъстата гора.
Мат приседна до спасителния си контейнер при едни обрасли останки от кола, на около двайсет крачки от Аруула. Понякога между храстите зърваше тъмните очертания на тялото й.
По едно време сянката й се отдели от мрака и тя се приближи до него.
— Балоор ни преследва — прошепна тя.
— Откъде знаеш това?
— Усещам — пришепна Аруула. — Иска убие Маддракс. Геягудоо тебе заградили — не забеляза ли?
О, да. Мат забеляза, че е основният обект на нападението на зверовете. Но не можеше да повярва, че животните са под влиянието на някакъв отмъстителен магьосник. Не отговори на Аруула. Мълчаливо седяха известно време един до друг. Чернотата на небето все повече и повече се превръщаше в тинесто сиво.
Аруула се изправи на колене. Сведе горната част на тялото си към бедрата си и пъхна глава между коленете. Мат виждаше, че тя леко полюшва тялото си натам-насам. Минутите течаха. Той нямаше обяснение за поведението на Аруула. Помисли, че е някакъв религиозен ритуал.
Най-после тя отново се изправи.
— Там в гората има някой — прошепна тя.
— Нищо не съм чул. Откъде ти хрумна?
— Подслушвах духове — нашепна му жената. — Десет или повече. Гладни духове. Много гладни. — Тя стана. — Зорбан да се събуди… — Безшумно се измъкна оттам.
Мат не знаеше как да го разбира. Какво искаше да каже с тези „духове“… и с това „подслушвам“?
Изглежда, Зорбан и неговите мъже и жени воини знаеха как точно да разбират информацията на Аруула. Няма и две минути след това и двете факли угаснаха. Бойци с мечове, лъкове и копия се запромъкваха покрай Мат и се разположиха на една линия в края на старото пътно трасе. До Мат, зад останките на колата заеха позиция двама стрелци с лък.
Аруула отново се появи до него. Постави пръст на устата си и му даде да разбере, че трябва да пази тишина. Без да дишат, се ослушаха в мрака. Дълбоко в гората прошумолиха листа. Счупи се клон. Очите на Мат се опитваха да пробият мрачната стена. В тъмнината се открояваха само неясните очертания на стволовете на дърветата и храстите. Утринната зора все още не беше истински напреднала.
Изведнъж Аруула се приведе и посочи към гората. Между два ствола Мат различи сянка. Стрелецът с лък до него опъна тетивата. В следващия момент в тъмната гора изсвистя стрела. Чу се пресипнало хъркане и някакво тяло се строполи в шумата.
И отново гробна тишина.
Зорбан се запромъква отзад към Аруула. Прошепна нещо в ухото й. Тя пък нашепна на Мат превода.
— Зорбан моли за твоята божествена светлина.
Мат я погледна неразбиращ. Въпреки тъмнината, струваше му се, че вижда умолителния израз на лицето й. И най-после разбра.
