бяха напълно обрасли с бръшлян и калинови храсти.
Друлца и придружаващата я стража минаха под колоните и навлязоха в огромните зидове. Таванът към залата на втория етаж беше наполовина пробит. Мощен дъбов ствол стърчеше от пода, минаваше през втория етаж и стигаше чак извън покрива. Короната на дървото изпълваше почти цялата покривна ферма. На първия етаж беше настанена една част от войските на Кралцек. Заедно с оръжията и складовете с провизии. Последните — съвсем празни.
С кожено въже спуснаха от втория етаж кош от лико. Друлца и придружаващият я вулфан влязоха в него. Над тях заскърцаха колелата на желязна подемна макара, когато четирима войници от гвардията на вещицата ги заизтегляха нагоре.
Горе вулфанът й помогна да излезе от коша. Тя се огледа. Наоколо тичаха вулфански деца, играеха си с напълнени с пясък кожени топки или с дървени мечове. Друлца откри необикновено много жени вулфанки. Някои кърмеха бебета, други вършеха домакинска работа и разчесваха козината си.
Членовете от гвардията на вещицата имаха право да се съвкупяват с някоя жена колкото пъти поискаха. Също една екстравагантност на майка й. При войските на Кралцек и дума не можеше да става за такова нещо. Там войниците, които се допускаха до съвкупление, бяха подбирани според строги критерии.
Друлца откри и гвардейци чужденци. Един от апетитните жители на Южната земя, например. Кожата му беше почти черна, по главата и по раменете му имаше гъсти, черни къдри. Друлца се обърна с въздишка. Щом като свършеха и последните припаси, трябваше сериозно да се помисли как да се отнеме от Ургаца любимата й играчка. Най-късно до момента, когато ловните експедиции се върнеха с празни ръце. До квадратната стая под скелето за камбаните Друлца трябваше да се изкачи по обикновена стълба. Стенейки от болки в хълбоците, стигна до тясната платформа, върху която още преди двайсет години майка й установи лагера си. Откакто се издигна като вещица на вулфаните.
Друлца се уплаши, когато видя майка си: тя лежеше между разхвърляните кожи, белезникавосивата й козина беше мокра, а от черната й паст в ускорен ритъм излиташе парата от дишането й. Нямаше съмнение, Ургаца беше тежко болна.
— Мамо! Какво става с тебе?! — Друлца коленичи с охкане пред натъпканите с трева възглавници и кожи на старицата. — Та аз не знаех, че си болна! Защо не ме пусна по-рано при себе си?
Вещицата на вулфаните махна уморено с ръка. От нейната паст се чу хъркащо грачене. Друлца не разбра нито дума. Изглеждаше, че майка й е напълно изтощена. Наведе глава над устата на Ургаца.
— Могъщ враг… е на път… насам… — прошепна престарялата вулфанка. — Името му е… Маддракс… при него има орда голокожи…
Друлца се уплаши. Откъде майка й знаеше това име? Да не би херцогът да я е посетил? Изключено. Кралцек отбягваше вещицата като огън. Или пък още веднъж лично е разпитала тарака?
— Откъде знаеш това? — попита.
Вещицата вдигна глава и се подпря на костеливите си, покрити с бяла козина лакти.
— Оргуудоо… — изграчи тя. — Демонът… беше при мене… Тя тихо изстена. — Всичките ми сили… отнесе със себе си…
— Кой е този Маддракс? Откъде идва? Какво търси тук в Южната земя?
Старицата отново махна с ръка.
— Не би могла да го разбереш… Но не бива да се страхуваш от него…Той е… вече мъртвец… — Отново се отпусна в кожите и затвори очи. — Оргуудо ще му изпрати гибел… щом като стъпи в Южната земя… Ако все пак успее… да стигне до Боллуна… ще го унищожим ние… Тази е волята на Оргуудоо…
Друлца наблюдаваше старата си майка. Онова, което казваше, не й хареса. Беше затрупана до гуша с работа заедно с Кралцек да организира борбата с черния враг. Мнозина войници бяха загинали. Отговаряше за снабдяването с храна. А сега трябваше да се ядосва и с някакъв загадъчен чужденец!
Сякаш прочела мислите на дъщеря си, Ургаца поклати косматия си череп.
— Не ми е нужен нито един от твоите войници — прошепна. Но трябва да знаеш… и да ме подкрепиш…
Друлца разтегли въпросително устни.
— Маддракс е мой — каза вещицата. — Аз… ще му заложа капан. Вече… имам план…
Козината по гърба и тила на Друлца настръхна, когато Ургаца й разказа какво е намислила. Изведнъж устата й пресъхна.
— Ти си истинска вещица, мамо — прошепна тя.
Само Зорбан и Аруула помогнаха на Мат да изрови гадината. Всички останали мълчаливо наблюдаваха от скалистия горист склон. Никой не смееше да слезе долу в зеленото поречие.
Небходимо беше да разкопаят по-малко от метър, тогава извадиха от земята част от животното. Трупът му беше гладко отсечен. Не намериха никаква следа от остатъка. Вероятно някой от събратята му по вид го е изтеглил обратно в земята.
Мат приклекна и внимателно разгледа наличната част. Гадината изглеждаше като кръстоска между змия и насекомо, широка колкото мъжка ръка и наполовина толкова на височина. Беше покрита с фина, кадифена, черна като антрацит козина. Напомняше на Мат за кожата на къртица. Отдолу имаше лопатковидни крака, не по-големи от средноголяма човешка китка. Мат откри два чифта върху извадената част от трупа. Тялото имаше спирална форма, каквато Мат никога не беше виждал у някое живо същество. Подобно на резбата на винт, от козината стърчаха остри ръбове. Мат удари с камък по тях. Издрънча, сякаш беше ударил в метал.
Надвеси се над главата. И тя беше покрита с кадифена козина точно както тялото. Очите бяха разположени отстрани. Предпазваше ги тънка, упорита четина. В края си главата изтъняваше като вретено. Тук козината беше по-рядка и по-светла. Мат видя как набръчканата кожа проблясва. Той заби копието в устната цепнатина на звяра и повдигна горната челюст. Кожата на върха на главата се разтвори като ветрило. Пастта на звяра продължи да се разтваря, докато не стигна почти двойния диаметър на тялото. Мат си помисли за огромните змии, които могат да поглъщат жертви с десетократно по-голям диаметър от този на собственото си тяло.
— О, по дяволите! — Стана. — Как наричате гадината?
— Геягудоо — каза Аруула. Посочи мършата. — Младо.
— Младо…? — Мат преглътна. — Колко големи са възрастните?
Аруула го погледна сериозно. Беше пребледняла.
— Много големи — прошепна. — Много големи…
По-късно вдигнаха лагера далеч над речния гъсталак, между дърветата. Запалиха се огньове и се раздадоха шмалдан и сварени корени. Тази вечер никой не се смееше. Почти никой не продума.
На Мат му направи впечатление, че мъжете и жените се отдръпнаха от него. Единствена Аруула седеше до него. Сякаш изведнъж започнаха да отбягват да са близо до него. Само Зорбан от време на време го поглеждаше крадешком.
Естествено — имаше двама мъртви. Бе се оказал неспособен като бог. Както често през изминалите седмици, Мат внезапно се почувства безкрайно самотен. Към това се прибавяше и гаденето, което го мъчеше след смъртта на Цурпа. Пиеше само вода и не сложи нито залък в устата си. След събитията долу на реката се чувстваше сякаш в главата си има памук вместо мозък.
Постепенно хората на Зорбан влязоха в палатките си. Само Аруула остана да седи с него край огъня. Гледаха втренчено жаравата. Мат не искаше да измъчва тампона в главата си с някакви въпроси. Отказваше се да мисли повече за този ландшафт, за тези хора, за тези отвратителни геягудоо. Нямаше отговор на тези загадки. Поне засега нямаше.
„Нещата са такива, каквито са. Ако искам да оцелея, трябва да ги приема…“
— Балоор — прошепна Аруула внезапно. Мат я погледна въпросително. В големите й тъмнокафяви очи се отразяваше светлината на огъня. — Балоор е изпратил геягудоо.
— Как би могъл да направи такова нещо?
— Геягудоо идват от Оргуудоо. А Балоор може да разговаря с Оргуудоо…
— Оргуудоо? — Мат не разбираше нито дума. Може би и не искаше да разбере.
— Бог на мрака. — Аруула говореше много тихо. Като че ли темата я плашеше. — Демон, могъщ демон…
Мат мълчеше. Не знаеше какво да мисли за думите на Аруула. А и не искаше да слуша повече непонятни
